Споделена историята, изпълнена с откровеност, тъга и решителност
Когато разбрах, че съм забременяла случайно, докато бях в дългосрочна връзка, с човека, когото много обичах, изпаднах в истинска еуфория. Радостта обзе и двама ни, заради живота, който щеше да дойде на този свят благодарение на нас. Бракът по между ни бе очакваното и естествено продължение и се появяваше на хоризонта. Планирахме го още преди бебето да е факт. С изключение на няколко дребни спънки (не споделихме веднага с родителите си щастливата новина) убедено вярвах, че се справихме с новото положение доста добре. Сигурна бях, че всичко ще бъде наред и че ни предстои да вървим напред заедно. И така беше наистина, но за съжаление само за известно време.
Днес дори не мога да си спомня какво се обърка и какво се случи тогава. Може би първите проблеми се появиха с нарастващото желание да бъдем идеалните, според общоприетите разбирания, родители, а може би е било и тайното ми желание да продължавам да водя онзи живот на свободен и ангажиран единствено със своите интереси човек. Да излизам с приятели, да бъда свободна да правя нещо мое си, точно както правеше бащата на сина ми. Възможно е проблемът да е бил и в това, че исках да прекарваме повече време заедно, като семейство, като двойка и да продължаваме да правим нещата нещата заедно по познатия начин от години начин. Сега, когато погледна назад, мисля, че ние просто се разделихме един от друг.
Раздялата ни не беше приятелска. Той се раздели с мен ден преди нашата осма съвместна годишнина. Силната любов, която бях изпитвала към човека, който съм си мислела, че е „единственият“, се превърна в непреодолима болка. Стигнах до там да го умолявам да мисли повече за бъдещето на сина ни и да преживявам отново и отново мъките си в малките часове на нощта. Градях новия си живот върху купища разочарования с надеждата, че той един ден той ще се върне отново при мен. Това се беше случвало и преди да се появи бебето, затова го очаквах и сега.
Но, не… Моят призив към всички сили във вселената той да направи нужните усилия, за да се случи това бяха „глас в пустиня“.
И въпреки всичките ми тревоги, светът все пак не спря да се върти само защото сърцето ми беше разбито на хиляди малки парчета. В живота ми имаше едно малко същество, което се нуждаеше от мен. Трябваше да бъда силна заради сина си или поне да направя липсата на баща по-лесно поносима за него. Аз съм майка и моите нужди нямаха значение в съпоставка с неговите. Така всеки ден се събуждах само заради сина си. Научих се да сдържам емоциите си по време на „семейните“ ни събирания през уикендите. Бях изключително внимателна да не попадна в капана на старите ни навици като двойка и оставих всичко да се намества само, там където му е мястото.
Естествено проблемите не закъсняха. И двамата с бившия ми бяхме забрави как да бъдем приятели. Аз не бях готова просто да напусна сцената, но и той категорично не искаше да я дели с мен. Мисълта да споделям родителските отговорности с някого, на когото вече не можех да имам доверие имаше унищожителен ефект върху мен. Просто не издържах.
Съгласна съм, че може би бях малко егоистична, но детето не е просто „вещ“, която можеш да „заемеш“ или местиш напред-назад просто така. Правилата бяха прости: ако искаш да си обвързан с живота на детето си трябва да комуникираш с него, но и с мен. Да покажеш малко уважение. Да си спестиш лошите коментари по адрес на другия, да си поне малко отговорен, да поемеш своя дял то цялото мероприятие, наречено родителство. И не на последно място да спазваш обещанията си. Когато кажеш, че ще вземиш сина си в събота, просто го направи, а не се обяждай в последния момент, за да се оправдаваш защо не можеш да дойдеш.
Съвместното родителство не е лесно, особено когато си силно емоционален. Постоянно ми се налагаше да си припомням, че с бившия ми сега живеем различни животи и имаме различни приоритети. Сериозната липса на комуникация между нас наистина влоши нещата. Месеци наред бяхме само аз и сина ми, баща му дори не си направи труда да се свърже с нас, но ние си бяхме добре. В крайна сметка се уморих от извиненията му и свикнах да не очаквам абсолютно нищо от него. Често, това беше най-щастливият, най-спокойният и най-малко стресиращ период, на който се насладих след раздялата ни.
С течение на времето, някои наши общи приятели продължаваха да ме убеждават, че трябва да подновя връзката с него. Твърдяха, че синът ми и бившия ми трябва да имат възможността за връзка помежду им. Или пък, че неговата отговорност е да издържа детето, което може да облекчи моето ежедневие, поне от финансова гледна точка. Премисляйки обаче плюсовете и минусите бащата на сина ми да бъде около нас осъзнах, че плюсовете бяха твърде малко.
Исках да се отърва от всичко, което ме сриваше, за да мога да се събера, да си подредя живота и да бъда щастлива, а в замяна щях да стана и по-добър родител. За съжаление бившият ми беше едно от нещата, които ме дърпаха надолу. Имам приятели, които също са израснали без баща и животът им е ОК, така че страховете ми от това синът ми да израсне без баща и да порасне упреквайки мен по някакъв начин се изпариха. Имах семейство и приятели, които да пазят гърба ми, затова с готовност приех самотното родителство с решимостта да се справям с всички последици от изборите си.
И така, обърнах гръб на бащата на сина ми.
Не, не го мразя. Да мразиш някой означава, че съществува еквивалентно силна емоция, която идва в комплект с омразата, а любовта помежду ни отдавна не присъстваше.
Изминаха седем години. В началото на това пътешествие се надявах сина ми да е този, който ще ми помогне да премина през трудните моменти, въпреки че всеки път щом го погледна са сещам за баща му, и той го направи. Убедена съм, че ще дойде времето, когато бащата на сина ми се свърже отново с детето ни. В крайна сметка моят син е и негов. Истината е, че този момента малко ме плаши, защото наистина ме е страх, че сърцето ми няма да може да преживее шока, който отново ще настъпи в живота ми.
Моля се и се надявам, че сърцето ми ще е достатъчно силно и подготвено. Надявам се и при него да е така. Но засега знам, че в момента ни е по-добре без неговото присъствие.
