В една есенна нощ, когато луната се беше скрила дълбоко зад облаците, ми се случи нещо почти невероятно, при спомена за което още потръпвам.

Причината ли?

Мъжа ми от една година го гони пубертетът. Големият ми син се прави на бизнесмен. Гони парите, но все не ги стига, а малкият пък се прави на бодигард. Разхожда се с телефон и обица на ухото. Важен, важен. Ще се пръсне по всички шевове.
Кучето, горкото, все недохранено ходи, в очите те гледа и аха, всеки момент ще проговори. Свекървата през ден звъни: „Пари изпратете!“ Изобщо живот, да му не завидиш! Скучен, скучен, сивее отвсякъде.

И така един ден се поглеждам в огледалото и виждам, както пее Богдана Карадочева, едно старо момиче почва в мен да личи. Решавам, че нещо трябва да се направи, и тръгвам в настъпление. Отивам аз на масажче, фризьор и маникюрче. Всичко по реда си. Погледнах се после оттук, оттам, не мога да се позная. Жена, както казват мъжете, дрънка отвсякъде – първа хубавица, почти като във филма „Хубава жена“. Походката ми и тя се промени. Би ми завидяла всяка начинаеща манекенка.

Хубава, хубава, но няма за кого.

И тъкмо самочувствието ми да падне, представете си, звъни телефонът и спасението идва – мой познат ме кани на вечеря. Тонусът ми се повиши, желанието за живот – също. Дотук добре, но ако знаех какви кошмари ще изживея, бих останала само с желанията си.

Срещнахме се. Той облечен в единствения си (както по-късно разбрах) коспом, лъснал обувките, обул бели чорапи. Абе, хубавец! Само косата му пооредяла, но нали имах слабост към него, простих му го. Заведе ме той в изискано заведение, от тези със звездичките.

Тежкарее той, разтапям се аз.

Едно уиски (и то скъпо), второ, пита за трето. Добре си пийнахме. Ядчици искаш ли, любезно ми предлага. Предястия, ястия, кафенце. Кавалер, ви казвам, страхотен. Дотук всичко повече от добре. Вечер – мечта, а и оркестърът един, не мога да ви опиша. Така дълбаеше в сърцето ми, че се разчувствах. Висока класа.

След вечерята той ме изпрати с такси, дори вратата на колата отвори. Хванах обувките в ръце и с крачка па дьо дьо, почти като в балета „Лебедово езеро“, предприех десант на апартамента. Но в хола светеше! Минах транзит през него, където случайно се беше събрало домочадието – явно на семеен съвет. Аха да се стоваря точно в центъра му и бух – в спалнята.

Бях спасена.

Но после, после… Събуждам се през нощта и виждам – спи до мен мъж. А в спалнята тъмно като в рог. Вторачвам се аз и познавам същия господинчо, с когото бях вечерта. Главата му само се белее, лъснала, та чак свети. Как не получих инфаркт, още се питам. Разтреперах се. Лежа си аз в моята половинка на леглото и се чудя какво да правя – да го събудя ли лекичко, за да не се стресне, да го раздрусам ли, или да го изритам.
А страхът се насажда, насажда, все по-дълбоко, та чак ме втресе. Опитах се да си припомня аз ли съм го довела, или мъжът ми го е пуснал и изчаква малко да направи скандалчето. Ужас, ви казвам!

Решавам да действам. Ставам от леглото и отивам до съседната стая – там

спи мъжът ми от известно време.

Ослушвам се и изтръпвам – чувам, че нещо говори, и едва не преплетох краката, но след малко се чу яко хъркане.
Поуспокоена се връщам в спалнята и съсредоточено започвам да проучвам екземпляра до мен. И представете си, виждам златната обица на ухото му – от тези малките, кръгличките. Мисля си, абе, човечецът имаше ли, нямаше ли обица? Навеждам се и… кого виждам – до мен спи моят малък син, подстриган по последна мцда. Синът ми, синът ми, но до сутринта не мигнах. А ако беше другият?

Така и не можах да променя начина си на живот. Втора среща не се състоя.

Автор: Ива Игнатова