Скептиците много обичат да повтарят, че авторите на мотивационна литература проповядват неща, които не могат да прилагат в собствения си живот.

Затова решихме да надникнем в личния живот на един от най-популярните и обичани автори на подобни книги. Българските читатели вече добре познават австралийския писател Андрю Матюс и неговите оптимистични и поучителни книги „Как работи животът“, „Как работи щастието“ и „Следвай сърцето си“.

Една от любимите максими на Матюс е: „Щастливите хора фокусират вниманието си върху това, което имат, а нещастните върху онова, които им липсва.“

Как самият той прилага „тайните на щастието“ и що за човек е, коя е жената до него и как двамата заедно посрещат житейските изпитания в продължение на трийсет години, вижте в следващите редове.

СРЕЩА В ХИЛТЪН
Андрю Матюс се запознава с бъдещата си съпруга Джули, консултант по бизнес етикет, през 1986 година. По това време и двамата са 28-годишни, а той води семинари и успоредно работи по първата си книга. Година по-късно, вече като двойка, те се изправят пред тежко житейско изпитание – синът на Джули от първия ѝ брак претърпява тежка автомобилна катастрофа, след която е на косъм от смъртта.

„Първата ни среща беше по време на семинар в хотел Хилтън в Аделаида – разказва Андрю Матюс. – Джули твърди, че не е сигурна за точната дата, но аз я помня много добре. Беше 6-ти ноември 1986 година. Точно започвах уводната си лекция, когато забелязах тази изключително елегантна и сдържана жена в залата. По-късно, на заключителната вечеря в края на семинара, се видяхме и поговорихме. Тогава разбрах, че Джули живее в Уест Лейкс (предградие на Аделаида), където ходех на уиндсърфинг. „Какво ще кажеш да се пуснеш със сърфа от моя двор? – предложи тя. – По-удобно е, отколкото от обществения плаж.“ Нямах нужда от повече окуражаване.“

„След семинара на Андрю се прибрах у дома и спах непробудно за първи път от години, без никакви приспивателни – допълва историята Джули. – След няколко дни той цъфна у дома със сърфа си. Остана през целия ден и си тръгна късно след вечеря.“

ЧАСТ ОТ СЕМЕЙСТВОТО
„Започнахме да се срещаме – продължава разказа си Андрю Матюс. – Тя беше разведена и имаше две деца, Никол и Майкъл, но в интерес на истината, изобщо не ми бяха фенове. Когато сутрин карах Никол до спирката на училищния автобус и я изпращах с думите „Приятен ден, Ник“, в отговор тя само затръшваше врата на автомобила. Този ритуал продължи 18 месеца, докато накрая се примирих; просто бях предан на майка ѝ.

Но по-късно, когато заминах за Америка, Никол попитала Джули: „Анди кога се връща?“ Тогава Джули осъзнала, че Никол се е привързала към мен и вече съм станал част от семейството. Това, с което се гордея най-много, са отношенията ми с тези деца. Сега Никол работи в семейния бизнес и двамата разговаряме всеки ден, като приятели и колеги.“

КАТАСТРОФАТА
Андрю и Джули са заедно от година, когато съдбата им поднася жестоко изпитание. Майкъл претърпява автомобилна катастрофа и получава изключително тежки мозъчни увреждания. „Беше на командно дишане и лекарите обявиха случая за безнадежден – спомня си Андрю. – Джули потърси мнението на още трима специалисти, но всички бяха категорични: „Няма надежда. Оставете го да си отиде.“ Джули обаче не се предаде и настоя да изчакаме. Няколко дни след това Майкъл дишаше самостоятелно. Тогава започна дългата битка за възстановяването му. Трябваше за втори път в живота си да проходи и отново да се учи да се храни. Джули нае цяла армия от терапевти, които помагаха на Майкъл да се върне към живота. Беше много трудно и понякога ни се струваше, че губим битката, но Джули никога не се отказваше. Сега Майкъл е женен, живее недалеч от нас, в Кеърнс, и работи по няколко часа на ден.“

А Джули допълва: „Когато се случи катастрофата с Майкъл, Андрю беше страхотна опора за мен. Той беше много търпелив и ми помогна да приема факта, че синът ми остана инвалид. Тежко е, но изпитвам огромна благодарност за това, че Майкъл е жив.“

ДЖУЛИ
„Джули е била на 10 години, когато е изгубила майка си – разказва Матюс. – Мисля, че точно на това се дължи огромното ѝ уважение и съпричастност към хората. През 70-те години е успяла без никакви средства да построи сиропиталище за 150 бебета в Индонезия, просто се свързала с няколко строителни фирми в Джакарта и помолила за строителни материали. А преди няколко години, когато прочете за един мъж от Южна Австралия, пострадал при запалване с бензин от петима младежи, беше толкова ужасена, че настоя да напишем заедно книгата Stop the Bullying! (Спрете терора!).“

МОМЧЕТО ОТ ПРОВИНЦИЯТА
„Израснала съм в столицата Куала Лумпур – споделя Джули първите си впечатления от Андрю – и бях свикнала да излизам с костюмари, да се движа в бизнес среди. А Андрю е провинциално момче от Виктор Харбър (градче, южно от Аделаида). Той е много истински, искрен и сърцат е, и освен това е здраво стъпил на земята. Беше много освежаващо да срещна такъв човек.

Обичам добротата и почтеността му. Той например е неспособен е да излъже, както и да откаже на някого. Не би могъл да изрече дори и най-безобидната лъжа. Има един много показателен случай, на който не съм присъствала, но за който впоследствие научих. Приятел на дъщеря ми позвънил вкъщи, но тя не искала да говори с него и затова помолила Андрю да му каже, че я няма. Той обаче не успял да се справи със задачата, заради което Никол след това му беше стъжнила живота. Но Андрю никога не ми каза за тази история, разбрах го много по-късно от Никол.
Има превъзходни отношения с децата и никога не ги е пресилвал. Държи се като техен приятел и не си позволява да ги съди. Днес и двамата са много близки с него, което е голямо облекчение за мен.“

ЩАСТЛИВИ ЗАЕДНО
„Непрекъснато сме заедно, пътуваме и работим заедно. И сме щастливи от това – казва Джули. – Но другите жени съветвам: „Правете това само ако наистина имате здрава връзка.“ И двамата сме много уравновесени. Никога не избухваме, а помежду си изпитваме взаимно уважение.

Андрю обожава тениса. И единственото, което е в състояние да го вбеси, е някой да отмени уговорката си за тенис с него. Може да се задава ураган, но той няма да се помръдне от корта. Пътува с ракетата си навсякъде по света, дори да няма време за повече от една игра. Обикновено се вживява до такава степен, че веднъж един приятел му каза: „Андрю, за бога, не сме на Уимбълдън! Това е просто една игра!“

Но най-хубавото е, че Андрю е съхранил детското в себе си. Когато веднъж бяхме в Сингапур, дни наред се възхищавах на чифт диамантени обици. Един ден обаче те изчезнаха от витрината, а аз се ядосах, че не ги купих навреме. Същата вечер келнерът в ресторанта ги поднесе пред мен, сервирани в чиния. А Андрю само се подсмихваше доволно отстрани.“

ДА БЪДЕШ ЩАСТЛИВ
Професионалният път на Андрю Матюс започва като портретист, но още тогава той живо се интересува защо някои хора са по-щастливи от други. „Наблюдавах хората около мен – спомня си той – и установих, че най-щастливите от тях имаха много по-сериозни проблеми от мен. Недоумявах как е възможно това.“

Така Матюс започва да води семинари и не след дълго се появява и първата му книга „Как работи щастието“, която и до ден-днешен се продава по целия свят с огромен успех.
В началото той получава поредица от откази от различни издателства, но тогава Джули му припомня темата на една от главите в книгата – постоянството.

Впоследствие съпругата му се превръща в негов издател и партньор, за което Андрю ѝ е безкрайно признателен: „Без подкрепата ѝ никога нямаше да напиша 10 книги, издадени днес на 42 езика и продадени в тираж над седем милиона екземпляра по цял свят. С типичната за нея проницателност и увереност тя положи основите на общия ни издателски бизнес и дори без опит в тази област, успя да го изведе извън пределите на Австралия.
В името на съвместната ни работа тя се отказа от три успешни кариери – в рекламния бизнес, в интериорния дизайн и в академията ѝ за професионални модели. Не мога да опиша колко съм ѝ благодарен за това.“

Джули също не пести възхищението си от своя съпруг по отношение на работата му: „Като писател и лектор на семинари през изминалите години Андрю е говорил пред хиляди хора по цял свят, но не е изгубил вдъхновението си. Не бях го виждала толкова щастлив, както след излизането на последната ни книга в Сингапур. Лицето му сияеше всеки път, щом научеше колко много са помогнали книгите му на някого. Той е толкова отдаден на работата си и толкова погълнат от нея, че след близо 30 години се налага да му напомням, че трябва да намали темпото.“

По материал на The Sydney Morning Herald
Снимка: © Brian Cassey