Някога бях достатъчно наивен, за да си мисля, че най-болезненият вид любов е несподелената любов. Нима може да има нещо по-съсипващо от това да дадеш на някого цялата си любов и да видиш как този човек отдава любовта си на друг? Нима може да има нещо по-сърцераздиращо от това да пишеш любовни писма на някого и този някой да ги чете, мислейки си за друг човек?

Така си мислех някога, докато не срещнах сродната си душа. Още при първия ни разговор се почувствахме като приятели, които отдавна не са се виждали и сега просто си наваксват пропуснатото. Сякаш душите ни са се познавали в различни животи и изведнъж се срещат отново.

Колко ли големи късметлии трябва да са двама души, за да се влюбят в правилния човек в правилния момент. Ние бяхме тези късметлии само за миг, който ми се иска да беше продължил вечно. Ние бяхме надхитрили системата, бяхме победили лошите прогнози.

После си казахме „чао“. Нашият първи разговор се превърна в единствения ни разговор лице в лице. Пишехме си, но живеехме далече един от друг и така постепенно започнахме да се отдалечаваме и емоционално, накрая решихме да прекратим взаимоотношенията си и да тръгнем в различни посоки, вместо да се нараняваме.

Сега съм достатъчно мъдър да знам, че най-болезненият вид любов е онази с правилния човек, но в неправилния момент. Онази любов, която си имал, но ти се е изплъзнала, която е взаимна, но мимолетна.

Докато сме млади си мислим, че през живота ни ще срещнем много хора и с много от тях ще можем да създадем връзка. Едва когато остареем, осъзнаваме колко рядко се случва да срещнеш човек, който да разбира и ума, и душата ти. Толкова сме привикнали да носим маски, че ни се струва дори странно да срещнем човек, пред когото можем да бъдем себе си.

Винаги съм си мислел, че не съществува „правилен момент“. Мислех си, че хората или са готови да те чакат насред моста, както става по филмите, или просто ще си намерят извинение да не дойдат.

Ами ако правилният човек е твърде уплашен да пристъпи към моста, защото вече веднъж са го предали и са го бутнали през ръба? Ами ако го е страх да се хвърли в ръцете ти, защото никога преди не са го хващали?

Не е твоя работа да го убеждаваш, че трябва да те срещне на моста, и не е твое задължение да го чакаш. Можеш да си тръгнеш във всеки един момент, когато усетиш, че чакането е станало непоносимо.

Но какво ще направиш, ако срещнеш правилния човек отново? Ако душите ви отново се разпознаят? Ами ако второто „сбогом“ е по-болезнено от първото?

Надяваш се, че този път звездите ще се подредят във ваша полза и че този път любовта ви ще издържи. Вероятно ще можете да седнете и да се посмеете на глупостите, които сте извършили, и над болката, която сте си причинили. Вероятно този път ще можеш за уловиш любовта, която ти се е изплъзнала.

Вероятно, а вероятно не.

Никой не знае.

Истината е, че невинаги ни провървява с точния човек, но можем да се утешим, че поне някога сме го срещнали. Знаем, че правилният човек съществува.

Може би ви е писано да се срещнете отново. А може би това е урок, който идва да ти подскаже, че правилните хора съществуват и не са измислица. И ако някога отново усетиш духовната връзка още при първата ви среща, ще знаеш, че това е правилният човек. Че той е по-реален от всичко останало.“

Ахмед Тарик