Най-крехкото и уязвимо същество на света е човешкото бебе. Ако човек остави новороденото си дете на собствения му инстинкт и сили, то няма да оцелее. Това бебе за разлика от всички останали създания е абсолютно зависимо. Природата е решила да компенсира тази зависимост като създава връзка, при която родителите трудно могат да напуснат децата си. Ако ги напуснат ще мислят, че самите те се увредили и са се превърнали в инвалиди. С този си механизъм природата осигурява грижата за потомството, но същевременно с това създава трудности.

Мъж и жена решават да създадат семейство и да си родят деца, като поемат последиците от това свое решение, защото точно тогава се изправят пред един сериозен конфликт, който трябва да решават в годините. Създавайки дете родителите го приемат като свое собствено продължение, но едновременно с това осъзнават, че ще дойде денят, в който това дете трябва да напусне дома и да се превърне в една независима и автономна личност. За да се случи този процес е нужно родителят да осъзнае, че може да е неизменно до децата си  в първите години на живота им, но с течение на времето това се оказва пагубно за бъдещето им.

Всеки родител гледа на детето си като късче от собствения си живот, обсипва го с грижи, но детето не го възприема по същия начин. Тази мисъл е трудна за приемане. Много често родителите искат да задържат децата до себе си, да увековечат пъпната връв. За тази цел използват опит, власт, сила, пари. Но идва ден, в който детето се превръща в юноша и иска да „напусне“ тялото си на дете и да приеме едно друго тяло – тялото на възрастен. Същото това дете иска да „напусне“ родителите си, такива кавито те са били в детството му „единствен авторитет и източник на всяка вяра“[1] и да ги приеме отново, откривайки техните дефицити.

Младежът постоянно се бори с желанието си да отиде в света на възрастните и страха от това. Младият човек изисква място на свобода като възрастен, но когато я получи се чувства изоставен. В тази т.нар. „трудна възраст“, родителят трябва да постави лимити и да стои на мястото си на възрастен, без да се предава пред атаките, защото липсата на ограничения е извор на страх и напрежение за юношата.

През юношеството рискът от проявата на рисково поведение – антисоциални прояви, провали в училище, наркомания, опити за самоубийство и хранителни разстройства, е много висок. Обикновено проблемите, които се демонстрират през този период се коренят още в детството. Родителите, които търсят консултация с психолог често са отчаяни, искат спешни мерки, които да прекъснат това поведение. Но какво да бъде прекратено, щом това поведение е израз на процеса на юношество? Послушното дете, което никога не се конфронтира с родителите си или се конфронтира в „рамките на разумното“, не може да бъде идеал в тази възраст. Защото по-късно реалността ще разруши идеята за перфектност и за успех във всичко, навсякъде и на всяка цена. В юношеството детето трябва да изживее неуспеха – или по-скоро да го надживее – така ще приеме, че неуспехът е част от живота, а не негов личен провал. Така то ще конструира собствената си идея за добро и, не на последно място, ще направи усилие да намери своето желание и да му направи място сред желанията на неговите родители.

Преди повече от сто години на един конгрес по брачни отношения, един от лекторите изказва становището, „че в края на XIX в. двойките с деца се чувстват толкова несигурни и уплашени от бъдещето, че са склонни ревностно да закрилят децата си от всевъзможни проблеми“. Това поведение обаче е много опасно, защото, ако родителите го следват със старание, то децата им никога няма да се научат да разрешават проблемите си сами и в края на XX в. ще живеят милиони възрастни, които са имали щастливо детство и юношество, но зрелите им години са изпълнени с трудности и провали. Колко прав се е оказал този лектор! Днес поведението на повечето родители към децата им е твърде грижовно и закрилящо. Посветили са се на идеята да осигурят безоблачно детство и юношество, като забравят колко е важно да научат децата си сами да разрешават собствените си конфликти и трудности. Ако родителят е успял да даде криле на детето си и е повярвал в неговия полет, един ден ще чуе следните думи: „Отсега нататък се отдайте на своя живот, защото с моя ще се заема аз“.

За съжаление има деца, които не успяват да се откъснат напълно от родителите си, страх ги е да скочат. Тогава, макар и със закъснение родителите с много обич и безкрайна грижовност трябва да отворят вратата и да ги побутнат навън. Това, че родителят ще се отдръпне не означава, че няма да помага както иска и с колкото намери за добре. Но ще бъде пагубно да помага пряко силите си и да съсипва собствения си живот за сметка на децата си.

Лично аз бих била щастлива да знам, че децата ми могат да се справят, когато мен вече няма да ме има. Много ще се радвам те да го правят докато съм жива за да се уверя с очите си. Така ще умра спокойна, с чувството за изпълнен дълг.

[1] З. Фройд, Анатомия на чувствата, изд. Евразия, 1994