ЕДИН МОНАХ запитал учител, който живеел в планината като отшелник:
— Къде е пътят?
— Колко хубава е планината — казал учителят.
— Не Ви питам за планината, а за пътя.
— Докато не минеш отвъд планината, сине мой, пътят няма да се открие пред теб — отговори учителят.
* * *
ЕДИН ЛЮБОПИТЕН МОНАХ запитал учителя си:
— Кой е Пътят?
— Той е пред очите ти — отговорил учителят.
— А защо не го виждам?
— Защото мислиш за себе си.
— А Вие? Вие виждате ли го?
— Докато гледаш на нещата от две страни, казвайки „аз не виждам“ и „ти виждаш“, погледът ти няма да се промени — отвърнал учителят.
— Значи пътят може да се види, когато няма нито „аз“, нито „ти“?
— Е, когато няма нито „аз“, нито „ти“, кой е този, който ще иска да го види?
* * *
БУДА разказвал следната притча:
Един пътник, търтил в бяг пред преследващ го тигър, тичал, докато стигнал до ръба на една скала. Там се вкопчил в дебела лоза и увиснал над пропастта.
Над него тигърът изръмжал. Отдолу отекнал свиреп рев и, о, ужас — друг тигър гледал нагоре към него. Човекът висял на лозата, по средата между двата тигъра.
Две мишки, бяла и черна, започнали да прегризват лозата. Явно бързо напредвали. Тогава пред себе си на скалата човекът съзрял чепка с едро, сочно грозде. Захванат само с една ръка, той протегнал другата и откъснал едно зърно.
Колко сладко грозде!
* * *
СУБХУТИ, ученик на Буда, бил осенен от Просветлението за голямата Пустота, където вечното и действителното се сливат с преходното и недействителното. Докато седял под едно дърво в своето Просветление, той забелязал, че отгоре му се сипе цвят. И чул гласове:
— Колко красноречиво говориш за Пустотата! — възхваляли го те, подобно божии гласове.
— Но аз не съм говорил за Пустотата! — промълвил Субхути.
— Не си говорил. Ние не сме те чули. Това е тя, истинската Пустота — шепнели гласовете, а цветовете завалели като дъжд.
* * *
ДЕВЕТ години Бодхидхарма проседял в размисъл с лице към стената. По едно време при него дошъл да се учи конфуциански монах. Но Бодхидхарма продължил да седи неподвижен и безмълвен цели седем дни и нощи, докато монахът молел за вниманието му. Накрая монахът не издържал и като доказателство на своята искреност взел голям меч, отсякъл ръката си и я занесъл на Бодхидхарма.
Казал му:
— Ето знак за моята искреност. Дълги години търся мир за душата си и зная, че Вие можете да ми покажете как да го намеря.
Бодхидхарма казал:
— Не ми носи ръката си. Донеси ми душата си, за да мога да й дам мир, както желаеш.
— Там е бедата — отвърнал монахът, — че не мога да хвана душата си, нито дори да я открия, а камо ли да Ви я донеса.
— Виждаш ли — казал Бодхидхарма, — аз вече дадох мир на душата ти.