Интересен е начинът, по който приемаме информация. Тя сякаш не преминава, а просто попива в нас, защото ние дори не осъзнаваме възможността да я премислим, да я поставим под съмнение, да я съпоставим с нашето мнение.

В борбата за глас сме пропуснали най-напред правото си да мислим. Ние сме затворници не на мълчанието, а на пренебрегването на важността и способността сами да разсъждаваме, на изключването и закърняването като цяло на този механизъм.

Поставяме себе си в сянката и черпим прозрение единствено от тези, за които вярваме, че знаят повече от нас. Но за споразумението си носим отговорност и неспособността ни да не се съгласим се отразява не само на нас.

Защо автоматично приемаме, че човек, който е по-известен, разполага с повече финансови придобивки или някакъв вид успехи би бил по-прав? И то до такава степен, че е по-добре просто да се съгласим и не да пресъздадем, а да приемем неговите мисли като свои.

Докато ние си мислим, че сме по-малко достойни за разсъждения, други с далеч не толкова уникално и богато съзнание, се възползват от ситуацията и обуздават нашето. Ето как се оказваме подвластни на хора със силен глас, но плитък ум.

Свикнахме да вярваме на речи, основани на нуждата да се прикрие ранения глас на нечия душа. Свикнахме и забравихме, че истинското вдъхновение се намира в думите, които са плод на любов, на вяра, на присъщото само на деца.

Доверяваме се на онзи, който ни печели с непоклатимост и увереност, а по-ценно е самопризнанието за съмнение, защото само човек, който е видял много, помислил дълбоко и осъзнал величествеността на живота, разбира неговата необятност и необяснимост.

Може би идеята, че преди всичко си човек, че съществува истинска любов, че мечтите носят повече удовлетворение от високия пост е много по-ценна, истинска и прогресивна, защото знанието се ражда не от повтаряне и препредаване на едно и също, а от смелостта на някого да бъде наречен глупак, като признае това, което вероятно дълбоко в себе си всички мислят.

Жертви сме, но не на други, а на себе си, защото не вярваме, че сме достойни да кажем не. Не вярваме, че мислите ни могат да са велики – и не заради някаква гениалност, а заради това, че ще освободят и нас, и още много други от тежестта да бъдем, да вярваме, да чувстваме изкуствено.

Не вярваме, че имаме свободата да не се съгласим. Но ние я имаме.

Вижте още прекрасни текстове от авторката на facebook.com/Airletters