Едно от най-хубавите неща в живота е да изоставиш пътя, по който другите смятат, че трябва да вървиш, и да поемеш в посоката, в която те теглят сърцето и душата ти.
Живеем в арогантен свят, който крещи и непрекъснато ни залива с подробни предписания какво означава да бъдеш жена, какво е успех и кой начин на живот е стойностен.
Ти си създаден от ръката на Всевишния, който е посял дълбоко в теб любов, мечти и заложби. И те са само твои. Може да ги пренебрегваш, но идва ден, в който душата ти започва да крещи. Или нещо по-лошо – ако пренебрегваш вътрешния си глас прекалено дълго, накрая той просто замлъква. Това е истинската трагедия.
Ние решаваме как искаме да живеем. Сами изпълваме със съдържание своите дни и седмици. И ако не го правим, те ще бъдат предначертани от общоприетите стандарти за „нормално“ и „желателно“.
Ако позволиш на другите да ти казват как да живееш, те винаги ще го правят. Затова не им позволявай! Заеми мястото, което ти се полага! Извиси глас! Запей своя песен! Това е твоят шанс да начертаеш или да преначертаеш за себе си един вълнуващ живот.
Живеем вкопчени в едни представи, които ни внушават измамното усещане за сигурност, сякаш сме насекоми, които се нуждаят от защитна черупка. Но когато се докоснеш до вътрешната си сила, осъзнаваш, че тази черупка изобщо не ти е нужна. Твоята дълбока същност е силна и уверена и е излишно да я стягаш в бронята на постижения и доказване.
Има преходи, които трябва да направиш сам. А най-близките ти хора несъмнено ще чакат от другата страна, за да те прегърнат и да продължите отново заедно. Но само когато сме наистина сами, можем да доловим в тишината гласа на живота си и на Бог.
Да бъдем истински, означава да позволим на другите да ни видят такива, каквито сме – несъвършени по хиляди начини, слаби, неразумни и с огромен запас от недостатъци, но въпреки това заслужаващи обич.
Преследването на съвършенството съсипва живота ни. Изтощава ни и ни кара да се изолираме, да държим хората на разстояние, да препускаме и да изразходваме цялата си енергия в преследването на някакъв невъзможен идеал.
Не се откъсвайте от истинската си същност. Опознайте я така, както познавате в дълбочина любим човек, както познавате детето си – с всеки нюанс на плача му, с всяка луничка на лицето му, с всяко предпочитание.
Сътвореният от Бога свят е прекрасен и ценен сам по себе си и не се нуждае от грим и допълнителен блясък.
Потопете се дълбоко в света такъв, какъвто е! Вдишайте мириса на дъжда и на опадалите листа, които шумолят и се носят по тротоара във ветровита нощ. Там е истинският живот, а не в някаква въображаема, създадена с фотошоп приказка. Тук. Сега. Ти, точно такъв, какъвто си. Аз, точно такава, каквато съм. Светът, какъвто е.
Нашите пристрастености – към преструвките, към заетостта, към преяждането или диетите, към каквото и да е – създават един мъничък, но много приятен буфер между нас и… всичко останало. Тези неща ни държат на разстояние и ни създават измамното чувство за безопасност.
Можем да направим нещо по-добро от това да угаждаме на хората. Като например да ги забелязваме, да им даваме обич и радост, да ги гледаме в очите. Угаждането е твърде повърхностно и временно удоволствие. То е като царевичен сироп, като евтин бонбон, докато истинската радост е домашно приготвен сладкиш, богат на масло, захар и пресни плодове.
Щом се научите да се доверявате на вътрешния си глас и на шепота на собствената си душа, виковете на тълпата ще имат все по-малко значение. А в някои благословени моменти напълно ще изгубят значение.
Замислете се за своята младежка същност, за детето във вас, за „вас“ такива, каквито винаги сте били. Какво обичате? Какво кара кръвта ви да закипи? Вашите стремежи и таланти са изписани със златни букви в сърцето ви от ръката на Бог.
Едва когато почувстваш истински безусловната любов на Бог, тогава започваш да разбираш ценността на собствената си душа – не заради нещо, което си направил, а защото всяка душа е достойна, всеки от нас заслужава любов, тъй като е създаден от Бога на любовта.
Да бъдеш зрял, до голяма степен означава да опазиш и съхраниш това, което смяташ в себе си за най-доброто. Това е детето в нас, нашата инстинктивна природа, не най-продуктивната, най-конкурентната или най-логичната, а най-истинската част от нас – нашата същност.
Проблемът винаги е вътре в нас, не го търсете навън.
Ако сам си връчил молива на друг и си му разрешил да нарисува бъдещето ти, не очаквай да ти го върне. Не и доброволно.
Ако поискаш помощ или напътствие, непременно ще ги получиш, макар че може да не стане по очаквания от теб начин.
Когато започнеш да носиш Божията любов и дълбокия покой в душата си като ковчеже със съкровища, осъзнаваш, че не е нужно да пребродиш цялата планета, за да ги търсиш извън себе си. Само трябва да се върнеш към тишината и да ги откриеш. Съкровището, което си търсил така дълго, е било съвсем близо… през цялото време.
Независимо в какво сте се вкопчили и го стискате здраво като спасителен пояс, в мига, в който разтворите ръце и го пуснете, ще доловите интервалите между нотите. Тогава ще почувствате ритъма, вашия ритъм, който упорито сте заглушавали с излишен шум, движение, страх и хиляди други неща.
Позволи си да бъдеш обичан в цялата си несъвършена, непоразителна и покрита с белези красота.
Цитатите са от книгата „Изкуството да бъдеш несъвършена“ на Шона Никуист