Харесва ми, когато мълчиш,
защото сякаш те няма
и сякаш отдалече ме слушаш,
но гласът ми не те докосва.
Сякаш очите ти летят нанякъде,
сякаш една целувка е затворила устата ти.

Тъй като всяко нещо
е изпълнено с моята душа –
ти се появяваш от нищото,
носейки я в себе си.
Пеперуда от някой сън,
двойница на моята същност,
ти ми приличаш също и на меланхолична дума.

Харесва ми, когато мълчиш
и изглеждаш толкоз далечна.
И сякаш се жалваш от нещо,
пеперуда в любовна песен.
И ме чуваш от далеч,
но гласът ми не те достига –
остави ме да замлъкна, потопен в тишината ти.

Остави ме да ти говоря
чрез тишината, която излъчваш –
ясно, като светлина от лампа –
просто – като сватбен пръстен.
Ти си като нощта смълчана,
обсипана със съзвездия.
Твоето мълчание е звездно – далечно и тъй наивно.

Харесва ми, когато мълчиш,
защото сякаш те няма.
Далечна и страдаща,
сякаш си била мъртва.
Една дума тогава
и една усмивка стигат.
И съм радостен, радостен, че това не е истина.

Автор: Пабло Неруда
Превода от испански: Виолета Бончева