Току-що навърших 44 години. Това е възраст, при мисълта за която бих се ужасила когато бях на 25 или 30 години. Възраст е, която много от моите далеч по-млади колеги не могат да си представят. Архитектура на непоклатимата отговорност, по-малко вдъхновен и по-малко разнообразен живот, привидно безкрайни ангажименти с децата.

Но не е страшно. “Страшно” сега е известието, че някой, когото обичаш, може да има рак; (“Страшно” е) имейлът, който потвърждава, че трябва да се преместиш далеч от семейството и приятелите; дълбоката тъга на семейство, надмогнато от скръб. А натрупването на толкова много, прекрасни години? То е успокояващо, не е плашещо.

Прекарах 20-те и 30-те си години в безкрайно движение. Търсих любов, работих до 20 ч., бягах в маратони, танцувах в бар в спрял да функционира шпионски център от Студената война на 50-та улица, в метростанция. Наред цялата тази лудост, имах забележително малко вяра, че ще открия нещата, от които се нуждаех. Но ги открих.

Не беше винаги красиво и все още не е. Всеки, когото познавам, е зает и уморен. Не уморен от ставането в 5 сутринта, с нагорещена ютия за гладене. Уморен от безкрайното калибриране да се управлява всичко: колко минути можеш да изстискаш навън от офиса, преди големия спринт към вкъщи? Колко на брой спора, преди да се запазят полети за пътуване до вкъщи за Коледа, преди да приемеш, че съпругът/съпругата ти никога няма да сподели твоето безграйно планиране? Колко поред вечери можеш да излизаш навън, преди децата ти да се разбунтуват? По какъв деликатен и изумителен начин те ти казват, че имат нужда от теб? (Отговор: по много.)

Тези (редица) разочарования на “първия свят” са смекчени от едно дълбоко задоволство. Аз открих от какво имах нужда и го създадох. 

Всичко е по-трудно сега. Изглежда, безкрайно проверявам неща: моите родители, моите деца (не, не знам къде точно е всеки техен чорап или книга от библиотеката), календарите на всички. Простото излизане от вратата понякога налага известно ниво на съзнателност и самоконтрол, които аз просто не притежавам. Но мога да го понеса. Защото животът не ме затрупва по начина, по който го правеше.

Иска ми се само да не бях се тревожила толкова накъде ще ме отведе линията на бъдещето ми. Така щях да имам повече увереност, която щях да мога да наклоня в полза на живота, който исках.

Ако можех да се върна в миналото, ето какво бих казала на 30-годишното си аз (и на всеки на тази възраст).