Прибираш се вкъщи, сипваш си вино, сядаш на дивана и наоколо тишина…И всеки от нас сам избира какво е това: Самота или Свобода!”
-Дж. Майър

Беше един от онези дни, в които всичко вървеше наопаки. Сякаш кармата, съдбата и звездите се бяха наговорили да й вгорчат живота. Като започнем от полятата с кафе риза, празният резервоар и купищата проблеми на работа, нищо не беше както трябва. Мислеше си, какво ли още може да се случи, за да скапе допълнително деня ѝ. Опита се да гледа позитивно, но и това беше сложно. Искаше ѝ се да заплаче, но се спря. “Я се стегни, големите момичета не плачат!”.

Дали?!

За щастие деня свърши и тя успя да стигне до вкъщи. Чувстваше се като изоставено на улицата коте, което викаше за помощ… Помощ за какво? Обади се на майка си. Разговора продължи точно минута. Стандартното, “Как си?” “Какво ще вечеряш” “Нещо интересно има ли?” “Лека нощ”. Незнайно защо тази минута й се стори цяла вечност. Гадното чувство все още стискаше гърлото й като умалял пуловер.Искаше едновременно да изплаче мъката си на някого и да си стои мълчаливо без да говори с никого.  Опита се да се свърже с двете си най-близки приятелки, за разведряващ разговор по женски, но и там удари на камък. Всяка от тях имаше свой собствен живот, своя любов и занимания на обвързана дама. И въпреки, че беше изключително щастлива, че всяка от тях е намерила своята половинка, в моменти като този се чувстваше повече  самотна.

А къде беше той?

Той се спаси от ролята на гадже преди няколко месеца, с простичкото обяснение “Вече не искам връзка!” и си отиде, също толкова бързо и внезапно, колкото и дойде. И след като тя за известно време беше решила, че има и друга причина, която трябва да разбере, в един момент просто се отказа. Умори се да задава въпроси, на които нямаше да получи отговор или пък ще чуе това, което не би могла да понесе.

Оказа се, че единствената компания за вечерта е половин бутилка Пино Ноар. Да, за капак на всичко, вече беше дошло време, в което Шардонето и Розето отстъпват своето място на червеното вино. Есента. Сезонът на промените, на трансформациите, на дъжда, на печената тиква и кестените. Не, че не обичаше есента. Но сега, тя й се стори една идея по-студена от други пъти. Непременно трябваше да промени нещо. Себе си! Намести се удобно на дивана и отпи глътка от тъмно лилавата течност, която веднага започна да я сгрява, като топла прегръдка идваща отвътре. Навън тъкмо бе почнало да се стъмва. Небето бавно преливаше от розово към лилаво в перфектна последователност от цветове. Любимите й. В един момент чувството на самота започна да отстъпва място на друго чувство.

Спокойствие, безгрижие, дори доза романтика. Запали си свещ с аромат на шоколад, друго любимо нещо.  Нямаше на кого да обяснява какво ѝ е, че е толкова сърдита. Нямаше с чий други чувства и желания да се съобразява, освен със своите собствени. И се почувства свободна. Освободена от очаквания, претенции и чужди желания. Имаща само един човек, когото да задоволява – себе си…

Понякога, колкото и да ни се иска да бъдем с някого, това просто  не се случва. В такива моменти е много по-добре да дадеш цялата си любов на онзи, който винаги ще бъде с теб – самия ти. И въпреки, че понякога е трудно, да се научим да се обичаме е едно от най-необходимите неща, за да можем да изградим пълноценен живот, в който няма значение дали си обвързан или сам. В който няма място за самота, само за свобода! Свободата да бъдем верни на себе си, независимо от всичко.

Източник: Кексът и Гладът