Ще си призная, че когато попаднах на този текст, подходих със скептицизъм. Един мъж щеше да ми говори за любовта и защо не оцелява. Ще прозвучи сексистко, но винаги съм си мислила, че подобни анализи са по-скоро наше, женско преимущество. Е, дадох си сметка, че греша. Размишленията на Анкуш Бахугуна не просто ме впечатлиха. Докоснаха нещо в мен. Видях много от грешките си, които дори не осъзнавах, че съм правила през годините. И че продължавам да правя… Прочетете текста и кажете какво мислите. Ние ли убиваме любовта??

„Защо днес е толкова трудно да имаме стабилни връзки? Защо винаги се проваляме, въпреки че се стараем толкова силно? Защо хората изведнъж станахме толкова неспособни да поддържаме жива любовта? Забравихме ли какво всъщност значи да обичаш? Или още по-лошо – забравихме ли какво е любовта?

Не сме подготвени. Не сме подготвени за жертвите, за компромисите, за безрезервната любов.

Не сме готови да инвестираме всичко, което е необходимо, за да проработи една връзка. Искаме всичко да е лесно. Предаваме се твърде бързо. Най-малкото препятствие ни събаря на земята. Не позволяваме на любовта ни да расте. Отказваме се от нея, без да й дадем никакво време.

Не търсим любов. Търсим само силна емоция и вълнения. Искаме някой, с когото да гледаме филми и да се забавляваме, а не някой, който разбира какво казваме, когато мълчим.

Прекарваме време заедно, но не създаваме спомени.

Не търсим партньор за цял живот, а някой, който в момента ни кара да се чувстваме живи. И когато вълнението от новото отшуми, откриваме, че не сме готови да живеем в ежедневието..

Не вярваме в красотата на обикновения живот, защото сме твърде заслепени от търсенето на приключения. Потапяме се в измисления си свят и не оставяме никакво място за любовта. Не отделяме време да обичаме, нямаме търпение да се занимаваме с връзката си.

Ние сме заети хора, преследващи материалистични мечти, и не допускаме любовта да ни разконцентрира.

За нас връзките са просто нещо, което трябва да улеснява живота ни. В противен случай не ги искаме. Търсим моментално удовлетворение от всичко, което правим – от нещата, които публикуваме онлайн, от кариерите, които избираме, от хората, в които се влюбваме.

Искаме зрелостта на връзката, която идва с времето, без да й даваме това време. Искаме емоционалната обвързаност, която се ражда с годините, без да сме готови да изживеем тези години. Искаме да чувстваме, че с другия си принадлежим, макар все още да не се познаваме.

Искаме всичко или нищо. И определено не искаме да чакаме и да се борим.

Искаме да знаем, че винаги имаме и други „опции”. Ние сме „социални животни”. Искаме да се срещаме с хора, но не държим да ги опознаваме. Алчни сме. Искаме да имаме всичко. И всички. Започваме връзка при най-малкото привличане и си тръгваме, в момента в който срещнем някой по-привлекателен.

Не искаме да извадим на повърхността най-доброто у човека, с когото сме. Искаме той е да е перфектен.

Излизаме с много хора, но всъщност не даваме истински шанс на никого. И се чувстваме разочаровани от всички.

Технологиите намалиха разстоянието помежду ни.

Но нашето физическо присъствие се измести от смс-и, гласови съобщения, чатове, видео разговори.

Вече нямаме такава неoбходимост да прекарваме време заедно. Комуникираме твърде много онлайн и не ни остава за какво да разговаряме „offline”.

Не вярваме, че моногамията е за нас. Не искаме да „пуснем корени”. Дори самата мисъл за това ни плаши. Не можем да си представим, че ще бъдем само с един човек до края на живота си. Тръгваме си.

Презираме постоянството. Намираме го за скучно.

Искаме да вярваме, че сме „различни” от всички останали. Искаме да вярваме, че социалните норми не са за нас. Възприемаме се като „сексуално освободени”. Можем да разделим секса от любовта или поне си мислим, че можем. Първо си лягаме с някого и след това решаваме, че искаме да го обичаме.

Сексът идва лесно, верността – не.

„Да си легнеш с някого” стана новото „да се напиеш”. Правим го, не защото обичаме другия, а защото искаме да се почувстваме добре. Това е временно удовлетворение, от което имаме нужда.

Сексът извън връзката вече не е табу. Самите ни връзки вече не са така прости. Има отворени връзки, „приятели, които правят секс”, има секс за една нощ, секс без обвързване… Оставихме наистина малко място за любовта в живота си…

Ние сме практични хора, които се ръководят от логиката. Вече не знаем как да обичаме лудо.

Не бихме отишли на другия край на света, само за да видим човека, когото обичаме. И късаме. Защото сме разделени от голямо разстояние. Без да правим нищо, за да го преодолеем.

Уплашени сме. Страх ни е да се влюбим, страх ни е да се отдадем, страх ни е да не ни наранят, страх ни е да не разбият сърцата ни. Не допускаме никого до себе си, нито пък ние пристъпваме напред, предлагайки безусловна любов. Крием се зад стени, които сами сме издигнали.

Търсим любовта, но бягаме от нея, щом я срещнем.

Просто не можем да понесем бремето й. Не искаме да сме уязвими. Не искаме да разкриваме душата си пред никого. Пазим се твърде много.

Вече не ценим връзките. Не виждаме истинската стойност на човека до себе си.

Позволяваме на прекрасни хора да напуснат живота ни, защото си казваме, че „в морето има много риба”.

Няма нищо на този свят, което не можем да покорим, и въпреки това, ето ни тук, объркани, изгубени, самотни. Изгубили способността си да обичаме истински, безрезервно, отдадено. Изгубили най-важното си човешко качество.

Някои го наричат Еволюция…”