Живяла една старица, която всички знаели като много щедра. На никой нищо не отказвала. Случило се така, че реката придошла и наводнила близката къща. Стопанката решила да отседне при старицата. Знаела, че тя няма да я отпрати. Така и станало. А когато дошло време да си тръгва, старицата ѝ подарила няколко топли завивки.
– Вземи ги – рекла, – ще са ти нужни.
Стопанката на наводнената къща благодарила, но не се стърпяла и попитала:
– Защо винаги се раздаваш за хората? Ти самата не си никак богата, така ще я докараш до просяшка тояга. А има хора, които не ценят доброто, което правиш за тях.
– Не ме мисли мен – отвърнала старицата, – колкото повече давам, толкова повече си пълня душата. А дали хората го оценяват или не, не е моя работа. За мен е важно душата ми да е сита, а не стомахът.
Това е моето лекарство срещу всичко.
