Вие гледахте ли този репортаж снощи?

Ако не сте, намерете го и го гледайте.

Накратко – учителят Теодосиев е толкова популярен, че деца от цялата страна ходят на крака в Казанлък, за да попиват знания и да бъдат подготвени – кой за олимпиада, кой за елитен университет.

Велик репортаж на Нова. Признавам, че много отдавна нещо, разказано по телевизията не ме е грабвало по тоя начин.

Та докато гледах този репортаж, се замислих.

Напоследък все по-рядко се замислям, защото няма смисъл.

Мисленето вече не се толерира, за мислене биваш наказан от посредствената паплач, която с помощта на агресивната си простотия успя да окупира всичко – от политиката и журналистиката до социалните мрежи и дори обществените кенефи.

Та, вчера за първи път от толкова време се замислих.

Даже от напрежение ме заболя главата – отвикналата да мисли глава изпитва болка, когато някой се опита да я върне към характерни, но позабравени дейности.

Ами ако в родината ни има и други учители като Теодоси Теодосиев?

Ами ако тези учители получат полагащото им се уважене?

Ами ако ние вземем, че ги послушаме?

Ами ако всъщност конюнктурата е направена така, че тези учители да бъдат скрити от нас, за да не знаем, че има надежда?

И тогава си спомних за моят класен ръководител в музикалното училище.

Професор Велислав Заимов – човек, който ей така, напълно безвъзмездно ме научи да композирам, да имам дисциплина в писането, да бъда безкомпромисен в гласоводенето, да не сядам да пиша, без да съм скицирал всяка идея, да съм обмислил всяка кулминация.

И най-важното – да слушам и да чувам музиката.

Всеки от вас има по един такъв учител, нали?

Скрили сте ги някъде дълбоко в паметта си, забили сте ги в някой килер, зад много по-важната информация, че на всеко десето число от месеца  трябва да внасяте ипотеката и да плащате парното.

Забили сте го зад разписането на метрото, списъка за покупки от хипермаркета и още няколко подобни неща от изключителна важност.
Всеки от вас дължи себе си на някой подобен Теодоси Теодосиев.

Но се сещате за тях, когато в някоя сутрин видите беден човек да рови в кофите за боклук и с ужас откриете в него свой бивш преподавател от гимназията.
Всеки от вас дължи всичко на учителя.

Само че учителят е оставен да се оправя сам.

Е, онова, което най-много ми хареса в снощния репортаж, беше именно, че учителят Теодоси Теодосиев се оправя сам.

Без мрънкане.

Без обида.

Без комплекси.

Човекът е закупил една съборетина в балкана и с всичките си спестявания е успял…да й оправи покрива, за да не падне.

Но казва, че там ще има обсерватория и школа за, забележете, безплатно обучение на ученици.

Знаете ли.

Аз, като един класически хейтър ще си позволя едно крайно обобщение.

Ако има надежда в тази държавица – а тя, повярвайте ми, не е никак голяма.

Та ако има надежда, то тя е в хора като физикът Теодосиев.

И знаете ли защо?

Защото всъщност държава България вече няма.

Тук вече всичко е приключило и ако има някакъв бюджет, то той служи за служебни коли на парламента и специални разузнавателни средства на МВР.

Какво можем да направим ли?

Можем просто да бъдем като учителя Теодосиев.

Да вземем нещата в свои ръце и с последните си спестявания да оправим по един порутен училищен покрив.

Колкото повече оправени покриви – толкова повече училища.

Колкото повече училища – толкова повече образовани хора.

Колкото повече образовани хора – толкова по-бърз край на посредствената сган, нарекла се политически, икономически, журналистически и обществен елит.

Нашата революция се казва образование.

Нашата революция се казва наука.

Нашата революция започва от началното училище.

И нашата революция рано или късно ще се случи, защото, за късмет, все още разполагаме с големия капитал на учителя, който е готов да дари органите си, за да поправи покрива на училището, в което да раздава безплатно знание на жадните за това деца.

Това е всичко, което имам да ви казвам тоя понеделник.

Надежда има.

Горе главите!

Автор Венци Мицов