Помниш ли ме? Аз съм онази, дето опъна люлка от единия до другия край на сърцето ти. И се люлееше точно в средата му. А то ми се радваше като на вятъра, като на слънцето, като на всичко, което го кара да се чувства живо и диво.

Аз те помня. Ти си моето щастливо корабокрушение. На грешното място и в точното време. Капан за сънищата ми. Обичаше да ми разказваш приказки. А аз обичах да ти вярвам. Понякога дори да ги сбъдвам. Накрая ми разказа играта и приказката загрубя.

Представям си те. След като дълго, дълго си го отлагал, в пълна тишина, рефлексно ставаш и се понасяш из стаята, стиснал черен чувал с една ръка. С другата събираш трупа на нашата връзка – фибите ми, разпилени по разни чекмеджета, бордни карти, магнити, истории и грешки, останали след мен. Падат една по една и покриват дъното, чувалът се пълни. Накрая само здраво го завързваш – да не изпадне някоя меланхолия, някоя неизстинала нота на обич. Сграбчваш го и го понасяш към боклука. Внимаваш да не се спънеш в някой спомен, внимаваш да не ме срещнеш в мислите си. За тази среща още не си готов. И има защо да внимаваш.

После се връщаш в стаята си. Не си пускаш музика. Такива моменти не заслужават саундтрак, само отсъствие на звук. Преговаряш с очи – всичко си е на мястото, всичко си е по старому. Безопасно, но някак тясно. Чудиш се какво остава след като всичко свърши. Какво остава скрито, притаено в ъгъла на тишината. И защо така ти тежи?

Аз те нося като незарастващ белег, който сама съм издълбала по кожата си. 2 пъти в годината по 2 пъти на ден ми липсваш. Лъжа, поне 200 са. Стискам клепачи и прожектирам спомени. А по миглите ми вали. Връщам лентата какво е било и никога не питам “какво би било ако”. Спомените ми за теб са като тъжна песен, която обичам да слушам на рипийт, докато ушите ми не писнат. Не знам как се изключваш.

Чудя се, ако след годините те срещна, дали душите ни ще се познаят.

И дали ще си признаят, че направиха грешка, като ни счупиха на парчета?