Човек остава в онази възраст, в която не му е достигала обич
Според психолозите често се срещат хора, които са на 20, 30, 40 години, но това е външно. А там вътре те като че ли са останали в ранна детска възраст и все още чакат любовта, която тогава им е липсвала. И ще останат там толкова дълго, докато не се научат самостоятелно да намират удовлетворение в себе си.
Всяка възраст има свои нужди, което означава, че грижите и любовта на родителите всяка година имат свои характеристики.
В детството започва да се оформя доверие, така че любовта към детето се заключава в конкретни грижи на майката за неговите потребности. Ако в тази възраст майката е била ненадеждна, детето е било отхвърляно и т.н. , това може да предизвика подозрителност и опасения за своето благоденствие.
В зрялата възраст с тези хора е трудно да се осъществи контакт, в отношенията често подлагат партньора на изпитания и проверки на доверие. Във връзката си може да се чувстват безпомощни и уязвими.
По-късно, на 2-3 години , детето се научава да бъде самостоятелно и развива самоконтрол. Ако родителите пречат на развитието в тези направления, например, с нетърпение и упоритост правят това, което детето може да направи само, или, напротив, очакват действия, които детето не е в състояние да извърши – развиват у него чувство на срам. А ако родителите постоянно надзирават детето и по този начин остават слепи за истинските му нужди, детето поставя под въпрос своите способности да контролира околният свят и да владее себе си.
Вече като възрастни тези хора, вместо да бъдат уверени, мислят, че другите ги наблюдават внимателно и с подозрение и неодобрение. Също така те могат да развият обсесивно-компулсивни симптоми или параноичен страх от преследване.
Любовта към едно дете на 3-6 години се заключава в това да се насърчат самостоятелните му действия, в подкрепа на инициативите му, в признаване на правото на интелектуална любознателност и творчество. Ако родителите през този период не позволяват на детето си да действа независимо, прекалено го наказват в отговор на неговите нужди, то развива чувство за вина.
И тогава в зряла възраст на такива “големи” деца им липсват мотивация и решимост, за да си поставят реалистични цели и да ги постигат. Освен това постоянното чувство за вина може да предизвика пасивност, импотентност или фригидност и психопатични поведения.
У децата в училищна възраст се оформя трудолюбието. Ако през този период се съмняват в способността на детето или на статуса му сред връстниците, това може да го обезкуражи да учи повече, и може също така да създаде чувство за малоценност, което впоследствие ще убие доверието в способността му да функционира ефективно и да живее нормално .
