Аз често се срещам с хора, които са на 20, 30, 40 години. Така изглеждат на външен вид. Но когато поговоря с тях става ясно, че те като че ли са останали в ранната си детска възраст. И все още чакат любовта, която тогава са получили по-малко. И ще останат там, докато самостоятелно не се научат да откриват удовлетворение в себе си.

Ние често сме отседнали в тази епоха, в която не са ни обичали.

Всяка възраст има своите потребсности, което означава, че грижите и любовта на родителите за детето им всяка година имат свое собствено значение.

Когато е съвсем малко, детето започва да развива доверие, така че любовта към него се заключава в нуждите от грижи от майката. Това са потребностите на егото. Ако в тази най-ранна възраст майката е ненадеждна, отхвърля детето и т.н., това може да създаде в него постоянна подозрителност и страхове за бъдещото му благоденствие.

В зрялата им възраст с такива хора – пораснали деца – е трудно да се създаде контакт, защото те много често изпитват партньорите си и постоянно организират тестове, за да се убеждават, че могат да им имат доверие. В една връзка може да се чувстват безпомощни и уязвими.

Малко по-късно, когато е на 2-3-годишна възраст, детето се научава да бъде самостоятелно и развива самоконтрол. Ако родителите възпрепятстват развитието в тези области, например като нетърпеливо и упорито правят това, което едно дете не може да направи само, или пък напротив, като очакват от него действия, които то не е самосъзряло да извърши, те развиват в него чувство за срам. И ако родителите постоянно упражняват правата си над детето и по този начин остават глухи за истинските му нужди, е налице съмнение в способността му да контролира света и да упражнява самоконтрол.

Като възрастни, тези пораснали деца вместо да бъдат сигурни в себе си, постоянно мислят, че са третирани от другите по-внимателно или с подозрение и неодобрение. Също така те може да развиват симптомите на обсесивно-компулсивно разстройство или параноичен страх от преследване.