Има разлика между това да искаш да те гледат и да искаш да те виждат.

Когато те гледат, можеш и да си държиш очите затворени.

Тогава изсмукваш енергия, крадеш светлинният поток, насочен към теб.

Когато те виждат, очите ти трябва да са отворени, тогава виждаш и разпознаваш наблюдателя си.

Приемаш енергия и генерираш енергия.

Създаваш светлина.

Едното е ексхибиционизъм, другото е свързване.

Не всички обичат да ги гледат.

Всички обичат да ги виждат.

Всички мислим, че сме много свързани помежду си, мислим, че сме много комуникативни.

Но ако се вгледаш, виждаш, че не е точно така.

И доказателството е, че живеем в общество от хора, които са депресирани, неуверени и нервни, параноични и тревожни… и общо взето хората се чувстват невидими.

Изглежда сме изградили култура, в която хората не се чувстват признати, обичани, приети и щастливи с мястото си в това общество.

Как успяхме да изградим такова нещастие?

Няма никакво достойнство в това да доказваш, че можеш да носиш целия товар на раменете си. Самотно е.

Всички имат проблем с това да попитат и помолят за помощ.

И не толкова самото молене ни парализира, колкото страхът, който стои зад него – страхът да не се покажеш уязвим, страхът да не бъдеш отхвърлен, страхът да не изглеждаш нуждаещ се и слаб.

Страхът да не бъдеш помислен за някой, който е в тежест на околните.

И този страх сочи право към отчуждението ни един от друг.

Когато молиш за помощ или услуга, винаги съществува възможността за „Не“.

И ако не умееш да приемаш това „не“, значи всъщност не молиш, а просиш или изискваш.

Страхът от това „не“ най-често ни кара да държим устите си здраво зашити.

Но още по-често нашето собствено чувство, че не заслужаваме помощ ни демобилизира да я потърсим.

Дали става въпрос за работата ни, за личния ни живот, за връзките ни, ние често се съпротивляваме срещу това да помолим за помощ не само защото се страхуваме от отхвърляне, а защото дори не мислим, че заслужаваме правото да помолим за това, от което се нуждаем.

Тези, които могат да помолят за нещо без да се срамуват, са тези, които са в сътрудничество с останалата част от света, а не в конкуренция.

Аманда Палмър е рок-музикант, който предоставя музиката си безплатно в интернет, като разчита изцяло на феновете си за финансова подкрепа на проектите си чрез Patreon. През 2014 г. публикува книгата си „The art of asking“ – интимна изповед за това, че да си открит и искрен, да си позволиш да бъдеш себе си, предоставяйки възможност на околните да виждат истинската ти същност, е единствената възможност за изграждане на човешка връзка. Книгата й се превърна в бестселър и предстои да бъде преведена на български.

Източник: http://chetilishte.com