Дъглас Ноел Адамс  е британски писател и драматург. Той е популярен автора на хумористична фантастика, а най-известната му творба е романа „Пътеводител на галактическия стопаджия“, който започват като радио комедия през 1978 г. и се превръща в „трилогия“ от пет книги, която продава 15 милиона копия до края на живота му, телевизионен сериал, няколко пиеси и комикси, компютърна игра и игрален филм през 2005 г. Приносът на Адамс към радиото във Великобритания е отбелязан в Алеята на славата на британската Радио Академия.

Адамс е автор и на „Дърк Джентли. Холистична детективска агенция“ (1987) и „Дългият мрачен следобеден чай на душата“ (1988), както и „Смисълът на живота“ (1983) с Джон Лойд и „Последна възможност за виждане“ (1990) с Марк Каруърдайн и три сценария за телевизионния сериал „Доктор Кой“. Посмъртен сборник с негови творби, съдържащ незавършен роман, е издаден под заглавието „Сьомгата на съмнението“ през 2002 г.

Адамс става известен като природозащитник и любител на бързи коли, камери и Apple Macintosh. Той е твърд атеист и представя идеята за чувствителна локва, която се събужда една сутрин и си мисли „Намирам се в интересен свят — в интересна дупка — пасва ми хубаво, нали? Всъщност ми пасва зашеметяващо добре, трябва да е била направена специално за мен!“ Биологът Ричард Докинс посвещава книгата си „Делюзията Бог“ (2006) на Адамс, пишейки „Науката изгуби приятел, литературата изгуби светило, планинската горила и черния носорог изгубиха доблестен защитник.“

Пътеводител на галактическия стопаджия :

 ––––––––––

“ Някъде далече в неотбелязания на картата затънтен и рядко посещаван край на западния спирален клон на Галактиката се намира едно дребно, с нищо незабележително жълто слънце.

Около това слънце, на разстояние приблизително деветдесет и два милиона мили, обикаля една съвсем незначителна, малка синьозелена планета, чиито обитатели — произлезли от маймуната форми на живот — са така изумително изостанали, че все още смятат електронните часовници за доста хитроумно изобретение.

Тази планета има — или по-точно имаше един проблем: почти всички хора, живеещи на нея, през по-голямата част от живота си се чувстваха нещастни. Много бяха предложенията за решаването на този проблем, но повечето се отнасяха до движението на едни малки зелени късчета хартия. И това е много странно, защото, общо взето, тези малки зелени късчета хартия съвсем не бяха нещастни.

И така, проблемът си оставаше нерешен — много хора се чувстваха зле, а повечето от тях — отвратително, включително и онези с електронните часовници.

Мнозина изказваха мнението, че поначало човечеството е допуснало голяма грешка, като е слязло от дърветата. А някои твърдяха, че дори и крачката към дърветата е била погрешна и че изобщо не е трябвало да напускат океаните.

Но ето че един ден — беше четвъртък — близо две хиляди години след като един човек бил прикован за някакво дърво заради това, че разправял колко хубаво би било, ако започнем ей тъй, за разнообразие, да бъдем добри един към друг — едно момиче, седнало само в малък ресторант в Рикмънзауърт, се сети каква е причината за всички досегашни нещастия на човечеството и прозря как светът може да стане по-добър и щастлив. Този път не можеше да има грешка, нещата непременно щяха да се оправят и повече никой за нищо нямаше да бъде приковаван.

За жалост обаче, преди момичето да успее да се добере до телефон, за да сподели с някого идеята си, се случи едно ужасно и глупаво нещастие и тя безвъзвратно пропадна.

Но това тук не е разказ за нея.

Това е разказ за онова ужасно и глупаво нещастие и някои от неговите последици.

Този разказ е и за една книга, една книга, наречена ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ — книга, която не е писана и никога не е издавана на Земята и за която до деня на ужасното нещастие ни един земен жител не бе нито чувал, нито пък я бе виждал.

И все пак това бе една наистина забележителна книга.

Всъщност навярно най-забележителната книга, излязла някога от великата издателска корпорация на Малката мечка — но и за нея ни един земен жител никога не бе чувал.

Това е не само една наистина забележителна книга, тя се радва и на голям успех — по-популярна е от КНИГА ЗА ВСЕКИ НЕБЕСЕН ДОМ, по-търсена от КАКВО ДА ПРАВИМ ПРИ НУЛЕВА ГРАВИТАЦИЯ — НОВИ ПЕТДЕСЕТ И ТРИ СЪВЕТА, и е по-нашумяла от Уулон-Колъфидовия знаменит философски труд в три тома: В КАКВО СБЪРКА БОГ; ЗА НЯКОИ ОТ НАЙ-ГОЛЕМИТЕ ГРЕШКИ НА БОГ; ВСЪЩНОСТ ЩО ЗА ЛИЧНОСТ Е БОГ?

В много от по-напредничавите цивилизации от Външния Източен край на Галактиката ПЪТЕВОДИТЕЛЯТ вече е изместил великата ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА като настолна съкровищница на целокупното знание и мъдрост, защото въпреки големите пропуски и многобройните съмнителни — или поне крайно неточни — сведения той превъзхожда по-стария и по-традиционен труд в две важни отношения.

Първо, той е малко по-евтин; и, второ, на корицата му с големи приветливи букви са изписани думите БЕЗ ПАНИКА.

Но разказът за този ужасен и глупав четвъртък, разказът за необикновените последици от него и разказът за неразривната връзка между тези последици и гореспоменатата книга започва твърде обикновено.

Започва с една къща. „

– Вавилонската рибка — заговори Пътеводителят тихичко — е малка, жълта на цвят, прилича на плужек. Това е навярно най-странното същество в цялата Вселена. Храни се с енергия от мозъчни вълни, но не с получената от собствения й носител, а с тази от окръжаващите го. Тя абсорбира всички подсъзнателни мисловни вълни от околната мозъчна енергия и те й служат за храна. След това отделя в мозъка на своя носител телепатично междуклетъчно вещество, получено при сливането на съзнателните мисловни честоти с нервните сигнали, уловени от речевите центрове на мозъка, който ги издава. Практическият резултат от всичко това е, че ако си пъхнеш една Вавилонска рибка в ухото, веднага започваш да разбираш всичко, което ти се говори на всички възможни езици. Фактически речевите структури, които възприемате слухово, се декодират посредством мозъчно-вълновата матрица, внедрена в мозъка ви от вашата Вавилонска рибка.

Фактът, че едно тъй полезно нещо може да се е развило по някаква случайност, е толкова поразително невероятен, че някои философи виждат в това окончателното и необходимо доказателство за несъществуването на бог.

Спорът звучи горе-долу така:

„— Отказвам да приведа доказателства, че съществувам — казва Бог, — защото доказателствата изключват вярата, а ако няма вяра, аз съм нищо.

— Но — отвръща човекът — Вавилонската рибка е пълно опровержение на това, нали? Тя не може да се е развила по някаква случайност. Тя е доказателство, че ти съществуваш и следователно, според собствените ти доводи, не съществуваш. И тъй като това се опитвахме да докажем, спорът може да се счита за приключил.

— Олеле… — каза Бог — не се бях сетил за това — и тозчас изчезна, отвеян от тази ефирна логика.

— О, я виж колко лесно стана — казва си човекът и както е насъбрал инерция, решава да докаже, че черното е бяло, и бива прегазен на следващата зебра.“

Повечето теолози твърдят, че това доказателство не представлява нищо друго освен камара бъбреци от много диви кучета динго, но това не попречи на Улон Колъфид да натрупа едно малко състояние, като го превърне в централна тема на нашумялата си книга СВЪРШЕНО Е ВЕЧЕ С БОГ.

• Междувременно бедната малка Вавилонска рибка, премахвайки тъй ефикасно всички бариери пред разбирателството между различните раси и култури, става причина за повече и по-кървави войни, отколкото всички останали фактори, взети заедно, през цялата история на мирозданието.

• — Купих малко фъстъци. […] Хайде, вземи си — подкани го Форд и отново подаде кесийката, — ако за пръв път попадаш в телепортиращ лъч, навярно си изгубил доста сол и белтъчини. Бирата, която изпи, трябва да е помогнала малко на организма ти да понесе напрежението.

• Едно от нещата, които Форд Префект намираше най-трудни за разбиране у хората, бе навикът им постоянно да заявяват и повтарят най-най-очевидни неща, като например „Днес времето е хубаво“ или „Много си порасъл“, или „Божичко, имаш вид на човек, паднал в кладенец, дълбок трийсет фута, добре ли си?“. Първоначално Форд Префект развиваше следната теория, за да си обясни това странно поведение. Ако човешките същества не мърдат устните си постоянно, разсъждаваше той, устата им навярно се слепват. Но след неколкомесечни размишления и наблюдения той се отказа от тази теория в полза на друга. Ако не мърдат постоянно устните си — разсъждаваше той, — започват да работят мозъците им. След време се отрече и от тази теория, защото му се стори цинична и възпрепятстваща взаимното разбирателство.

• Искам да ви изясня някои факти. Имате ли представа колко ще пострада онзи булдозер и какви ще бъдат последствията за него, ако наредя да мине право през вас?
  — Какви? — попита Артър.
  — Съвсем никакви — отвърна мистър Просър.

• Времето е химера — каза той. — А времето за обяд — двойно по-голяма. — Форд Префект

• Всеизвестен и от голямо значение е фактът, че нещата не винаги са това, което изглеждат, че са. Например на планетата Земя човеците винаги са смятали, че са по-интелигентни от делфините, щом като са създали толкова много — колелото, Ню Йорк, войните и т.н., — докато делфините не могат нищо друго, освен да се шматкат из водата и да се забавляват. И обратно, делфините винаги са вярвали, че са по-интелигентни от човека — и то точно по същите причини.

• Последният сигнал на делфините бе неправилно изтълкуван като учудващо сложен опит да направят двойно задно салто през обръч, като си свирукат американския химн, докато всъщност съобщението гласеше следното: СБОГОМ И БЛАГОДАРИМ ЗА РИБКИТЕ.

• В действителност на планетата имаше един-единствен вид по-интелигентен от делфините. Голяма част от времето си тези същества прекарваха в научноизследователски лаборатории, където въртяха колела, подтичвайки вътре в тях, и си правеха ужасно елегантни и сложни експерименти с хората.

• ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ дава следните сведения по въпроса за хавлиите.
  Хавлията е навярно най-полезното нещо, което един междузвезден стопаджия може да притежава. На първо място тя е много ценна в чисто практическо отношение — можеш да се загърнеш с нея, за да се топлиш, докато подскачаш по мразовитите луни на Джаглан Бета; можеш да легнеш върху нея на плажа, покрит с жарък мраморен пясък, и да дишаш опияняващия морски въздух на Сантрагинус V; можеш да подремнеш под нея и под звездите, огряващи с яркочервените си лъчи пустинния свят на Кактафун; би могъл да я опънеш като платно на минисал по ленивите тежки води на реката Мот; намокрена, ще ти послужи и в ръкопашен бой; можеш да си завиеш главата с нея, за да не дишаш отровните изпарения или за да не срещнеш погледа на кръвожадния звяр Бъгблатер от Траал (едно невероятно глупаво животно, което си мисли, че ако ти не го виждаш и то не може да те види — но макар и тъпо като галош, то е много, много кръвожадно); ако изпаднеш в беда, можеш да я размахаш над главата си в знак, че се нуждаеш от помощ, и, разбира се, можеш да се избършеш с нея, ако все още ти се струва достатъчно чиста.

• Корабите висяха в небето така, както тухлите не могат.

• — Жители на Земята, моля за вашето внимание — заговори един глас, който звучеше превъзходно. Лееха се прекрасни, съвършени, квадрофонични звуци с толкова нищожно малка степен на изкривяване, че биха накарали и най-коравия смелчага да заплаче от умиление. — Към вас се обръща Простетник Вогон Джелтц от Галактическия хиперкосмически планов съвет — продължи гласът. — Както без съмнение знаете, планът за развитие на по-отдалечените райони на Галактиката предвижда построяването на хиперкосмическа магистрала през вашата звездна система и за съжаление вашата планета е една от тези, които по проект трябва да бъдат разрушени. Това ще продължи малко по-малко от две ваши земни минути. Благодаря за вниманието.
  […]
  Излишно е да се правите на изненадани. Цялата проектосметна документация заедно със заповедта за разрушаване бяха на разположение в местния ви проектантски отдел на Алфа Кентавър през последните петдесет ваши земни години, тъй че имахте предостатъчно време да подадете жалба по официалния ред. Прекалено е късно сега тепърва да вдигате шум.
  […]
  Какви са тези приказки сега, че никога не сте ходили на Алфа Кентавър? За бога, човечество, та тя се намира само на четири светлинни години от вас! Така де! Съжалявам, но никой не ви е виновен, че не сте се потрудили да разберете какво се прави в собствения ви район. Край! Включете лъчите за унищожение.

• Ако съществува нещо по-важно от моето его, искам веднага да се залови и разстреля. — Зейфод

• Едно от най-големите затруднения, които Трилиън срещаше при взаимоотношенията си със Зейфод, идваше от това, че все още не се бе научила да познава кога се прави на глупак просто за да приспи вниманието на хората, кога се прави на глупак, защото го мързи да мисли и иска някой друг да върши това вместо него, кога се прави на ужасен глупак, за да скрие факта, че всъщност нищо не разбира, и кога е наистина един неподправен глупак.

• Когато вдигнеш поглед към нощното небе, ти виждаш безкрайността — разстоянията са необятни и следователно абсурдни.

• — Четиридесет и две — заяви Дълбока мисъл тържествено и невъзмутимо. — Отговорът на Великия въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало.

• Историята на всяка велика галактическа цивилизация преминава през три различни и ясно очертани периода: Оцеляване, Любознателност и Изтънченост, известни също и като периодите „Как?“, „Защо?“ и „Къде?“.
  Например първият период би могъл да се характеризира с въпроса „Как да се нахраним?“, вторият с въпроса „Защо се храним?“, а третият с въпроса „Къде ще обядваме?“

Дърк Джентли. Холистична детективска агенция (1987)

• Аз съм бившата му секретарка и имам намерението да се задържа на това си положение.

• …онова спокойствие, което обзема хората, щом разберат, че колкото и зле да изглежда положението, няма абсолютно никаква причина да не продължи да се влошава.

• Основната разлика между някой на моята възраст и някой на вашата е не колко знам аз, а колко съм забравил.

• Светлината работи… Гравитацията работи… С всичко друго трябва да рискуваме.

• Учителят обикновено научава повече от ученика.

Дългият, мрачен следобеден чай на душата (1988)

• Нямаше какво да каже на никого и го казваше високо и членоразделно.

• Трябва да отдели онези вицове, които притежават истинска психологическа стойност от онези, които просто насърчават злоупотребата с наркотици.

• Рядко пристигам тъкмо там, закъдето съм тръгнал, но пък често стигам там, където трябва.

Източник: http://magnifisonz.com