Тя е тънка в талията, пълна под блузата, свежа и млада,
ако тръгне да става, кръстът й току се пречупи.
Какво блаженство е да се лежи с нея
в студеното дъждовно утро,
повалена за наслада от мъж – не груб, не с лош дъх.
Пълнобедра, изнежена девойка със закръглени лакти
и колене, и сякаш нозете й са обути в тръни.
Щом се изправи, от кутия за благовония се разнася
дъх на мускус и червен жасмин от ръкавите й полъхва.
Една градина от градините на хълм – тревиста, зелена –
над която е валял обилен, проливен дъжд.
Грее там като слънце свежа звезда, потънала в растителност
гъста, изкласила, в най-цъфтящия сезон,
в ден, когато от нея се носи прекрасен аромат,
но по-хубав е този на любимата, когато наближава привечер.
Свързах се случайно с нея, а тя се свърза с друг мъж,
но и мъжът се свърза с друга.
С него свърза се момиче, което той не желаеше,
а един от нейните братовчеди умря по нея, ума си загуби.
С мен се свърза друго малко момиче,
което не ми подхождаше.
И любовта се насъбра в любов, цялата – безумие.
Всеки от нас е встрастен, бълнува за своя любим,
отдалечава се, приближава се,
и е както уловен в клопка, така и ловец.

Така и не зная онзи, който ме е създал,
с маята на рая ли ме е замесил, или на страшния ад?
Бокал, хубавица и барбат на полето някъде в края,
на мен тези три неща в натура, на теб – обещанията за рая.

Тя погледна с взор на затворена, тъжна газелка –
смугла, с черни очи и гердан.
Наниз от маниста шията й украсява –
злато, горящо като пламнала звезда.
Бледа, от аромат, сякаш копринена дреха,
с тяло съвършено – като дълга клонка, превита от нежност.
Коремът й е с гънки, но прелестно заоблен,
а под шията й се надига висока гръд.
С пълен и гладък гръб, но не дебела,
сочна отзад и със свежа кожа Ал-Матуджаррида.
Тя се възправи и се показа между две завески,
сякаш слънце в деня, когато изгрява в съзвездие Орион.
Или сякаш бисер в раковина, изваден от плувец,
който ликувал, щом я видял, и крещял, и се кланял.
Или сякаш мраморна статуя,
въздигната на пиедестал от тухли, покрити с гипс.
Падна покривалото й от лицето, а тя не искаше да падне,
и го хвана, да се защити от мен с ръка.
С нежна, къносана длан, с пръсти, сякаш лозина на анам,
и толкова меки, че се увиват.
Тя погледна към тебе с неудовлетворено желание,
както болен гледа лицата на своите посетители.
Показаха се устните й като две големи черни пера
от крила на горска гълъбица,
и бели зъби като леден град с венци, обагрени с исмид.
Като маргаритки сутрин подир дъжд –
цветовете им са вече сухи, а стъблата – още влажни.
Доблестният княз твърди, че устата й е хладна,
а целувката й – сладка и прекрасна като извор.
Доблестният княз твърди – аз това не съм вкусил! –
че тя измъчвания от жажда лекува с аромата на своята слюнка.
Девици взеха, та нанизаха нейната огърлица
от бисери един след друг – поред.
Ако се покаже и на посивял монах – отшелник, божи раб,
той би се втренчил да я гледа и да слуша прелестните й слова,
и ще мисли, че върви по правия път, ала не върви.
Тя така говори, че ако можеха да я чуят,
биха слезли заради нея и дивите кози от гладките възвишения.
С черна коса, сресана на вълни – гъста растителност,
сякаш лоза, наклонена към опората, която я придържа.
Ако я докоснеш, пипаш сочни форми
и хълмове, които препълват дланта.
Ако проникнеш в нея, проникваш в най-дълбокото лоно,
сякаш опипваш висок сладък кладенец с дъх на шафран.
Ако се отдръпнеш оттам, се отдръпваш от тясно място,
както як младеж дърпа ведро с усукано здраво въже.
Ако мястото захапе, членовете му се стягат,
както хапе стар, беззъб мъж.
Който дойде тук, на извора да се напие, няма да си иде,
а който си отиде, няма да намери друг такъв извор.

“Предислямска арабска поезия” превод Цветан Теофанов

Източник: http://www.hera.bg