Вижте какво се крие зад едни от най-честите родителски оплаквания…

ДЕТЕТО ИСТЕРИЗИРА: „И най-малкият отказ е повод за истерия. Само ако нещо не му е по вкуса, започва да хвърля предмети и да крещи с всички сили!“; „Дъщеря ми ме разочарова: когато е пред хора, сякаш я обзема лудост, тръшва се на пода и започва да рита с крака. Нормално ли е това?“

Истериите са опит на детето да се освободи от силни неприятни емоции. Те може да са проява на страх, с който то не може да се справи, като например страхът да не бъде изоставено, страхът от неизвестното, ужасът от публична изява, както и трудност при адаптацията в нови условия. То все още няма защитни механизми и не разбира добре какво му се случва и какво искат другите хора. Затова е важно да научите детето да изразява емоциите си и правилно да разпознава чувствата и желанията на околните. Възможно е истерията да е резултат и от нетърпимостта на родителите.

Понякога истерията и превземките са най-ярките симптоми на психологически регрес – защитен механизъм на психиката, когато несъзнателно се прибягва до по-ранно, незряло и неадекватно поведение, за да се осигури защита в непосилни за детето ситуации.

Назовете и обяснете на детето причините, поради които то нервничи. Високият тон и плесницата или наказанието само потискат емоциите, но не помагат за изясняването им.

„Първа помощ“ при детската истерия:

• Универсален метод за пресичане на силни емоции е огледалното поведение – в случая, комичното копиране на истерията в цялата ѝ прелест. Ако се хвърлите на килима до детето си и започнете да ритате с крака, то ще бъде изумено и веднага ще направи опит да ви успокои.
• На обществено място го отведете настрани и поговорете, като непременно го хванете за ръка и го прегърнете.
• Позволете на детето да се изкаже, без да го критикувате и наказвате.
• Ако детето е в непозната обстановка, дръжте го здраво за ръката и спокойно му разкажете къде сте и какво се случва.

Когато ние казваме: „Ако ни излагаш пред хората, няма да те вземаме със себе си!“, децата чуват: „Нямаме нужда от теб. Другите хора са много по-важни за нас, отколкото родният ни син!“

В момента четете откъс от книгата "Мисли като дете, действай като възрастен"

ПОДЛУДЯВА ВСИЧКИ: „Не ми се стъпва в детската градина… Пак ще се оплакват от сина ми. Подлудява всички!“; „Учителката смята, че синът ми е най-трудният ѝ ученик. Не че е глупав, той е невменяем…“

Ако детето ви вбесява всички – и възпитателите, и връстниците си, е вероятно то да има изразени индивидуални особености и да се причислява към една от следните категории „дразнещи“ персонажи:

1. Родените лидери – те реагират мигновено на педагогическите пропуски, протакания и безразличие към потребностите на групата. Ако не се потиска буйната натура на такова дете, то ще порасне като отговорен организатор, ще създаде свой бизнес, ще оглави научно направление…
2. Хистероидното дете, или детето-звезда! То изисква от околните повишено внимание и любов и разполага с огромна палитра от възможности за тази цел: хвали се и се оплаква, рони сълзи и се смее, крещи и шепне, пее и танцува.
3. Подрастващият психопат. Той е агресивен и непримирим, а любимата му дума е „Не!“. Отрича всичко, включително авторитета и властта на учителя, затова често прави нещо напук.
4. Неуправляемото дете, което трудно може да стои на едно място. Често така се държат децата, които не са готови за занятия с определен режим, при които още не са формирани волево внимание и памет. Затова не записвайте детето на училище по-рано – това води до обратния ефект.

Децата с висок интелект или впечатляващи физически данни също вбесяват и възпитателите, и връстниците си. Най-често обаче децата не протестират против групата. Те са недоволни от мястото, което им се отрежда сред връстниците им. Понякога индивидуалният режим е единственият начин такова дете да се държи в групата.

Какво да правите:

• Ако детето е с буен темперамент, по-високо и по-яко от връстниците си, увеличете физическите, а не умствените му натоварвания. Наказанието да стои неподвижно в ъгъла само влошава нещата. Запишете го на спорт, а не на английски!

• Възможно е то да иска да се сприятели, но да не знае как. Организирайте съвместна игра и му помогнете да прояви своите най-добри качества!

• Съобразете двигателния режим и продължителността на заниманията с възрастта му.

• Детето, което трови живота на всички, обикновено е зле ориентирано в ситуацията – разберете с кого учи вашето дете, от какви семейства са съучениците му, къде и как прекарват свободното си време.

• Установете дали няма предубеденост и неприязън към детето ви от страна на педагога. А ако провинението на детето е очевидно, не пристъпвайте към незабавна „екзекуция“.

• Не описвайте своите негативни преживявания и не пристъпвайте към многословни тиради – до 7-годишна възраст няма полза от това. От молбата „Никога повече не прави така!“ детето не може да разбере какъв е проблемът и кои са правилните действия. Разкажете и покажете нагледно как трябва да се държи човек и му помогнете да види ситуацията отстрани.

Когато ние казваме: „Ако не се държиш добре, ще те накажа да стоиш в ъгъла целия ден!“, те чуват: „Искам да изчезнеш, ако може дори да умреш, и във всеки случай – да не мърдаш, да не говориш, да не се оплакваш, да не дишаш…“

ДЕТЕТО ЛЪЖЕ: „В нашето семейство има искрени и открити отношения, а синът ми расте като лъжец! Как се научи да лъже?!“; „В училище разказва, че майка му е кинозвезда, а баща му е космонавт. Просто ме е срам да ходя там!“

Канадски учени са установили, че лъжата в ранна възраст е признак на висок интелект. 20 процента от децата на двегодишна възраст „лъжат“ – те трудничко различават реалността и фантазиите. Към четиригодишна възраст количеството на „лъжльовците“ се удвоява. Те стават по-изобретателни и вече знаят как да манипулират близките си, за да получат нещо. Първенството по „надлъгване“ се държи от 12-годишните, които вече добре са се научили да заобикалят понякога трудноизпълнимите изисквания на възрастните.

Така че, ако хванете детето си да лъже и да си измисля, не бързайте да слагате присъдата: “Детето ми расте като лъжец!”

Защо децата лъжат?

• Децата започват да си измислят, за да попълнят психологическите дефицити от любов и внимание, да възстановят справедливостта, да се защитят от агресията и непосилните изисквания на възрастните.

• Ако не им достига любов и се чувстват самотни, те си измислят фантастични същества, с които играят и разговарят, разказват за добри татковци, които не са ги изоставили, а просто са заминали по някаква важна работа…

• Понякога лъжат, за да въздействат на останалите, т.е. с цел да получат материална или морална изгода – да си изпросят нещо, да привлекат вниманието, да оклеветят съседа си по чин, за да не си вири много носа. Те го правят просто защото не знаят други начини за постигане на целта си и все още не могат да се справят със своите чувства и желания.

• В условията на строго възпитание децата лъжат от страх.

• А понякога лъжата е продукт единствено на богатото въображение на детето и умението му да се превъплъщава и да имитира.

Как да се справим с потребността на децата да вкарват в заблуда себе си и другите?

Много често децата не знаят защо не е хубаво да се лъже. Те знаят, че най-често фантазията и лъжата нямат за цел да навредят. Затова трябва да им бъде обяснено, че не е хубаво да се лъже.

Добър начин да се борим с преднамерената лъжа е да я разкрием. Важно е детето да разбере, че хората могат да се досетят за лъжата: „О, по очичките ти познавам, че си намислил нещо!“. Което не означава, че всяка фантазия трябва да се потиска.

Ако детето е склонно да фантазира безразборно, добре би било на това увлекателно занимание да се придаде целенасочен характер. Нека децата да „пишат книги“, да „поставят спектакли“, да „съчиняват музика“ за всички хора.

ПРАВИ ВСИЧКО НА ИНАТ: „Изобщо не чува какво му говоря. Прави всичко на инат! Не разбира какво означава „не може!“; „Нищо не помага: опитвах и с добро, и с шамари… като се запъне, мълчи и стиска юмруци…“

Отчаяни вопли на родители, които са стигнали до задънена улица в опитите си да въздействат на децата си. И деца, които искат да кажат нещо със своето инатене и мълчание…

На езика на психологията такова упорито нежелание за „обратна връзка“ се нарича „защита“. Става дума за вид съпротива, вътрешна защита. И то непробиваема! Защита от какво? От родителската агресия.

За съжаление, една от приетите в обществото норми на общуване е да се оказва психологически натиск, да се „напада“ и да се демонстрира превъзходство. Когато децата са малки и родителят изисква признание за своя безусловен авторитет, те могат да бъдат сплашени. Но колкото повече растат, толкова по-ясно усещат измамата. Истинският авторитет (идеалът!) за тях е родителят, който ги обича: прегръща ги, гледа ги в очите, не заповядва, а пита.

Понякога заместваме живите отношения с децата с идеи за морал и дълг. Сигурни сме, че най-важното е да отгледаме честен и високонравствен човек. Но моралът не е догма. Нравственост е и това да се съобразяваш с желанията и интересите на детето. Моралното съзнание се формира едва към 9 – 10-годишна възраст. Когато четат морал на едно дете, за него това е все едно му говорят на неразбираем език.

Когато ние казваме: „Искам да пораснеш честен, добър човек!“, детето чува: „Нима сега съм лош човек? Аз съм лоша…“

Много родители мислят, че на децата трябва да им се повтаря едно и също, за да запомнят свещените истини. Но в действителност обясненията за дълг и чест губят всякакъв смисъл, защото детето ги помни, но не ги разбира. Заедно с поуките децата започват да усвояват стереотипите и предубежденията и вследствие на това изгубват способността си да преоткриват света.

Децата не реагират на активните подканяния и заповеди да се държат подобаващо, ако чувстват, че претенциите към тях са несправедливи. А родителите наистина понякога преувеличават детските провинения: веднъж не си е вдигнало масата, значи е мързеливо, паднало му е копчето – немарливо е! Нито едно дете на света не си къса копчетата нарочно… Децата са готови да поправят ситуацията, при условие че им се помогне. Но ако вместо помощ слушат от родителите си подробни нравоучения, те нищо не разбират.

А понякога у детето просто не са изградени навици, за да изпълнява исканията на възрастните. Не всички деца усвояват бързо и точно новата информация. Има такива, които схващат веднага, и такива, на които трябва да им се повтаря търпеливо няколко пъти.

Когато оказваме твърде голям „натиск“ върху децата, според законите на физиката предизвикваме почти автоматично съпротивление (съпротивлението е пропорционално на натиска).
Ако детето не разбира същността на вашата молба, усилията и натискът едва ли ще бъдат ефективни. Не му подхвърляйте заповеди мимоходом, без да се поинтересувате разбира ли то за какво става дума.

Строгите заповеди може да изплашат детето и то дори да изпадне в шок. Честото повишаване на тон не е ефективно! Детето може да се „изключи“ и да изпадне във вцепенение. Това означава единствено, че вие сте го шокирали повече от всеки друг път.

И не забравяйте: Децата никога нищо не правят на инат. Те може просто да не разбират как да правят нещата по-добре. Когато нямате контакт с детето и то реагира на вашите призиви неадекватно, проблемът е преди всичко ваш.

От книгата на Олга Маховска “Мисли като дете, действай като възрастен“