Представи си, че ти предстои дванайсетчасов полет. Самолетът тъкмо е излетял, а ти се надяваш да се отпуснеш и може би да подремнеш. И тогава го чуваш. Човекът до теб подсмърча, но не стига това, ами го прави като по часовник – на всеки шест секунди. „Едно, две, три, четири, пет, подсмрък, едно, две, три, четири, пет, подсмрък…“ Не може да бъде! Този тип е като подсмърчащ метроном! Тогава си казваш: „Ако не трябваше да търпя този пуяк, щях да бъда щастлив!“. Накрая изваждаш калкулатора си. „Десет подсмърчания на минута, умножени по… това прави седем хиляди и двеста подсмърчания до Франкфурт. Това ще е най-ужасната нощ в живота ми!“.

До този момент не си забелязал спящото бебе на задната седалка. Но сега то е будно и упражнява с все сили белите си дробове. Трудно е да се абстрахираш от нескончаемия бебешки рев по време на нескончаем полет. Тогава си казваш: „А аз се притеснявах заради онзи тип с подсмърчането! Бих могъл да преглътна лошите маниери, но едно дерящо се бебе е съвсем друг въпрос. Нищо чудно, че съм изнервен!“.

В този момент обаче ситуацията се влошава още повече. Без никакво предупреждение самолетът се разтърсва силно и се понася към земята с носа надолу. Усещаш как кръвта се оттегля от лицето ти, а сърцето ти се качва в гърлото. Всички наоколо крещят. Тогава посягаш към спасителната жилетка и сключваш сделка с Господ: „Измъкни ме от тази проклета пикираща машина и вече никога няма да се дразня от подсмърчането на хората. С радост ще страдам под звуците на пищящи бебета по целия път до Европа“.

Тогава носът на самолета се повдига и машината започва да набира височина. Капитанът се извинява за турбуленцията. Бебето спира да плаче, а подсмърчащият спътник заспива. В настъпилия наоколо покой се връщаш към кръстословицата си. И тогава… познай какво! Подсмърчането е заменено с хъркане. „Не може да бъде! Ако не трябваше да търпя това хъркане, щях да бъда щастлив!“

Ето как е устроен животът. Всеки от нас си има „йерархия на тревогите“, според която се тревожи за най-важните неща. Ако имаме счупен крак, не се притесняваме за главоболието си, докато кракът не заздравее. А хъркащите съпрузи са досадни, докато в спалнята не избухне пожар.

Въпросът е как да станем по-малко раздразнителни. Факт е, че стресът, който изпитваме, се дължи на правилата, които сами сме си измислили. Ако смекчим някои от тях или ги зачеркнем напълно, ще приемаме далеч по-спокойно моментите, в които светът не се съобразява с правилата ни.

Необходимо е да вземем съзнателно решение: „Никой не може да съсипе деня ми“. Да сключим договор със самите себе си, че „никой отговорник за паркирането, пътен полицай или сприхава сервитьорка няма да вгорчи тези 24 часа от живота ми“. Напомняме си, че в контекста на световните събития конфронтацията с грубия касиер в магазина не е чак такава драма.

От книгата „Следвай сърцето си“, Андрю Матюс

Източник: http://www.gnezdoto.net