Ясно си спомням последният път, когато говорих зад гърба на някого. Спомням си и вероятно ще помня тази случка до края на живота си, защото до ден днешен усещам вкуса на сапун в устата си. Бях на 10 години. Мама и тате ме бяха изпратили на село за лятната ваканция. Всички деца с изключение на няколко, вече бяха там.

Селото не беше голямо, но се събирахме една тайфа от 15-20 деца. Всички бяхме на почти еднаква възраст и от всички краища на България. Лятото ни събираше. Както и слънцето. А първото паднало есенно листо ни разделяше. Тогава всички се връщахме кой откъде е и започваха уроците, тренировките и задълженията.

Но в онзи ден не мислехме за есента. Изпълваше ни безгрижие, а свободата се усещаше чак до върха на пръстите ни. Ходехме боси. Не знам дали беше полезно, но беше приятно – да усещаш всяко камъче, всяка тревичка, всяко потрепване на почвата под краката ни.

Събирахме се на малката ливада пред къщите. Там винаги тревата бе прясно окосена, а дърветата ни пазеха сянка от жаркото слънце. Имаше два огромни дънера, на които сядахме, докато се съберем всички. Нашата къща беше много близо до ливадата. Баба можеше да ме наглежда докато готви в кухнята или мие чиниите.

Вече се бяхме събрали почти всички. Щяхме да ходим да се разхладим в езерото, което беше наблизо. Чичо Гошо (никой не знаеше на кого е чичо, чичо Гошо) беше вързал за един здрав клон, точно над водата едно тежко корабно въже. Едно въже над езерото – 20 деца! Всеки от нас имаше точно разчетени минути, колко време може да прекара на въжето. Чичо Гошо ни беше предупредил, че ако се случи да се скараме, той веднага ще разбере. Ще дотича чак от кръчмата и ще си вземе най-голямото забавление на лятото.
Беше много важен ден. Бях развълнувана, защото щях да имам 20-екстра минути на въжето. Само аз. Само за мен!

Няколко дни прекарах болна и в леглото, така че бях пропуснала последните отивания до езерото. Всичките ми приятели си говореха за някакви неща, които се бяха случили докато ме е нямало и се чувствах малко изолирана. Тогава извиках на висок глас:

– Да, ама не знаете за лудата Пепа! – всички притихнаха, както винаги, когато някой споменеше лудата Пепа. Децата се бояха от нея. Никой не знаеше защо обикаля из селото, почуква с ръка слепоочието си и повтаря различни числа.

– Какво? – каза някой и всички се скупчиха около мен – Какво знаеш?

Като усетих, че вниманието им е към мен, започнах да разказвам историята със загадъчно притихнал глас. Децата, които бяха в края се боричкаха за да са по-близо до мен и да чуват.

– Докато бях болна и на легло, се престорих на заспала прошепнах – Тогава чух баба да говори с някого. Лудата Пепа убила едно дете! – всички ахнаха – Нали знаете, какви големи уши има Пепа. За това къщата им е най-отдалечената и никой не минава от там. Всеки шум я дразнел. Една туристка обаче, минала с детето си оттам и то се разревало. Тогава Пепа обезумяла от силния шум, изскочила от къщата и с голи ръце така силно стиснала детето, че очите му изскочили от орбитите си. Тогава и полудяла. За това броди из селото и все си повтаря 3-8-14-25-48; 3-8-14-25-48; Това пишело на раницата на туристите. Била и в лудницата! Ама после я пуснали – липса на доказателства. Но аз знам… тя търпеливо чака да вземе следващата си жертва.

– Да бе да! – някой от групата се обади.

– Какво? Мислиш, че лъжа? Питай големите! Всички знаят, но го пазят в тайна.

– Защо?

– Как защо? За да има с какво да ни плашат за да спим на обяд и да си изяждаме зеленчуците.

Всички бяха притихнали и слушаха измислиците, които сякаш сами се отронваха от устата ми. И за да засили още повече ефекта от казаното, отнякъде се появи и лудата Пепа. Едно малко момченце от нашата групичка извика, но едно по-голямо дете запуши устата му и прошепна:

– Да не си луд? И нас ли искаш да убие? – прошепна детето.

Пепа мина точно покрай нас. Със странната си скоклива походка, почуквайки слепоочието си и повтаряйки – 3-8-14-25-48. Дори не ни погледна. Децата се бяха скупчили на едно място и се стараеха да не извикат от страх.

Когато Пепа отмина, всички погледнаха към мен. Вътрешно ликувах. Цялото внимание – към мен! Ликувах… докато не видях баба да се задава право към нас, с поставени на хълбоците ръце. Приличаше на буреносен облак с формата на приближаваща делва.

Лицето й чак беше станало мораво на цвят. Знаех, че то придобива този червеникаво-лилав оттенък, само когато баба беше извънредно ядосана.

– Денице, тръгвай пред мен! – погледа й можеше да прогори дупка в челото ми.

Не знам дали защото имаше и други деца около мен, или заради някаква недобре обмислена моментна смелост, но казах:

– Няма! – и тропнах с крак за по-драматичен ефект. Езерото ме чакаше. Ако влезех вътре, това щеше да е края. Край на въжето. Край на моите допълнителни 20 минути.

Баба смени няколко цвята на лицето си, разбута тълпата от деца за да стигне до мен и така силно ме издърпа за ухото, че видях звезди посред бял ден. Всички инстинктивно се отдръпнаха, а тя ме поведе към къщата. Сториха ми се километри. И не стига че ме изложи пред всичките ми приятели, изтегли ухото с всичката си мечешка сила, ами и побесняла като мамут ме завлече до мивката, грабна сапуна и хубавичко натри устата ми с него. После изплакна пяната и ми даде кърпата да се избърша. Застана с ръка на кръста и ме пита:

– Денице, ние клюкари и доносници имаме ли в нашето семейство?

Мълчах. Баба за първи път се държеше така. Никога не я бях виждала толкова бясна. Знаех, че този път съм направила нещо наистина лошо. А не е като да не съм правила пакости, но баба никога не ми се беше карала… до сега. Само ме поглеждаше строго и разчистваше счупеното, зашиваше скъсаното или измиваше изцапаното. Но така ядосана никога не е била. Седнах на стола до масата. Скръстих сърдито ръце, а лицето ми беше пламнало от срам.

Баба продължи да разточва корите за баницата и да си говори:

– Денице, Денице, сила има у нашият език, чедо. Сила! Има думи – като жълтици у въздуха звънтят, има други дето човек на пепел мож угасят. Като говориш хубаво, хората с цветен прашец поръсваш. Като говориш лошо – с кал. Знаеш ли що е клеветник?

Поклатих глава.

– Един, ей такъв, кален човек. Мръсен човек. Усмихва се, но очи му се не смеят. Любезен е, но лъжата като дантела прозира в лицето му. С лошото дето го говори, целият свят омърсява. Не мож го и у ряката измиеш. И ряката кална ще направи. Кога чуеш някой да говори лошо, ти отстъпи встрани. Отстъпи! Остани си чиста. Тъй от мене да знаеш. Пак ке те питам Денице, ний у нащо семейство клеветници имаме ли.

– Не! – отвърнах, а лимоновият сапун още горчеше на езика ми.

– А тъй! Той света, достатъчно е мръсен чедо, че и ти да го цапаш. Пък и без туй, лошата дума за теб говори повече, не за оня, когото клеветиш. А она бедна душица, знайш ли що ходи така, ни жива, ни умрела? Знаеш ли Денице? Не знаеш! Всеки си нещо у душата носи! Ние с пръчка вътре няма да човъркаме. Наша работа не е! Ама от хубаво, никой си тъй разума не губи. Никой! И от мене да знаеш, само благата дума отваря залостените врата. Да е добър може всеки, само да знае как. Хайде сега, помогни ми да приготвим обяда.

В онзи ден не отидох на езерото. Не получих своите 20 минути забавление. Получих обаче един много ценен урок и никога няма да забравя думите на баба. Повече зад ничий гръб не проговорих. Лоша дума за никого не казах. Съветът на баба ми подари спокоен сън и чиста душа. Бях научила най-важният за живота урок – Всеки човек води битка, за която ти дори не подозираш. Бъди мил! Винаги!

Автор: Мария Миразчийска