Когато си емпат, състезанията не са твоето нещо. Независимо колко си добър, в каквато и да е сфера или направление, дори да си победител, златната купа в ръцете ти няма да тежи повече от разочарованието в очите на човека или хората, които си надминал.

Виждала съм го неведнъж – двамата полу-финалисти стоят ръка за ръка и чакат да разберат кой от тях ще стане победител. Когато се чува името на победителя, ако е себецентриран, това е момент на пълно щастие, което дори не може да бъде контролирано.

Ако обаче е чувствителен и попивателен, първата му реакция е да се обърне и да прегърне човека, когото е победил, с уважение и усещане за благодарност, че е имал толкова достоен „противник“. И щастието, разбира се, не е пълно, защото емоциите, които изпитва в този момент са емоциите на всички присъстващи, не само неговите собствени.

Ако търсим златната среда, би трябвало да победиш с достойнство, но да не забравяш пътя и всички, които си срещнал по него. Да останеш чист и с отворено сърце. Да се потупаш по гърба за добре свършената работа, но да не се определяш с победата си, използвайки я за създаване на йерархичност в отношенията.

Дори ако го прехвърлим в битовите ни взаимоотношения, мисля че в спорове или семейни конфликти, стремежът на единия или двамата да „победят“ в дебата е… излишен.

Какво печелим всъщност, ако с победата си просто се дистанцираме все повече и повече от хората, които твърдим, че обичаме? Колко е важно да излезеш „прав“?

От особена важност ли е да си умен, способен и действен, ако накрая се окажеш сам в съвършения си, перфектен свят, в който така и не успя да допуснеш „грешката“ да си повече сърцат и приемащ, отколкото педантичен и осъдителен…

автор: Ванеса Виденова

Източник: https://chetilishte.com