В една стая тихо и спокойно горели четири свещи. Било толкова тихо, че можел да се чуе целият им разговор заедно с пропукването на техните пламъчета:
– Аз съм Покой – казала първата. – Но за съжаление, хората\не умеят да ме пазят. Не ме ценят и не се стремят към мен. Мисля, че ни ми остава нищо друго, освен да загасна.
Едва произнесла това, тя угаснала.
Втората свещ казала:
– Моето име е Вяра. Но май и аз не съм нужна никому. Хората не искат да чуват за мен, затова няма смисъл да горя повече.
И тя угаснала.
Опечалена, третата промълвила:
– Аз съм Любов, но нямам сили да горя повече. Хората се отдалечиха от мен и ме забравиха. Те не умеят нито да дават любов, нито да я получават.
И третата свещ угаснала.
В този момент в стаята влязло дете, видяло, че три от свещите са угаснали и започнало да вика:
– Но какво правите?! Защо не светите? Аз се страхувам от тъмнината!
Тогава четвъртата свещ, чийто пламък проблясвал в тъмнината, проговорила с тих, но уверен глас:
– Не се бой… Не плачи… Докато горя аз, винаги можеш да запалиш останалите три свещи. Аз съм Надежда.
Притчата е част от сборника “ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА. 150 ПРИТЧИ ЗА ИЗКУСТВОТО НА ЖИВОТА“, издателство Гнездото
