Върви по пътя си, независимо какво се случва. Щастието е да пееш своята песен – като птиците. Не обръщай внимание кой слуша и какво мислят другите.

И Хамзе си има своя песен – сложна, болезнена, но честна.

Преди пет години, докато пресичала улицата заедно с кучето си, върху тях връхлетяла кола, която не спряла на червено. Кучето умряло на място, а Хамзе загубила лявата си ръка. Мъжът ѝ я напуснал на петия ден след ампутацията. Не казал нищо – просто си събрал нещата и изчезнал. След два месеца я изписали. Сега живее самичка, храни бездомните кучета и си изкарва прехраната с пране на вълна.

„Нищо не искам от света – разказва Хамзе. – Не чукам на ничия врата, не моля за помощ и не очаквам разбиране. Просто живея. Сутрин храня другарчетата си с каша и с месо, пуша по половин кутия цигари на ден, заравям есенните листа и се карам с чистача… че той, гадината, ги изгаря! Кои сме ние, та да решаваме вместо природата?

За мен е важно да бъда честна със себе си. Не мога да обикна целия свят. Не умея да се привързвам към хората или да благодаря на някого за това, че ме е изоставил в болницата. Не изпитвам ненавист към него, но също така нямам намерение да му изпращам лъчи от любов. Да върви по дяволите!

Не постя и не се моля. Виждам колко много лъжеучители се появиха. Любуват се на себе си в своята „мисия“, а изгубените и онеправданите им се възхищават. Ненавиждам тези, които замерят кучетата с камъни, а после отиват в храма и се молят. На всичкото отгоре наричат различните от тях „заблудени души“. Нима истинската вяра не е безмълвна?

Няма правилен и неправилен живот, има честен и нечестен. Аз съм била и ще бъда честна със себе си, дори ако в нечии очи изглеждам нещастна жена инвалид. В живота си имам цел – да успея да направя нещо добро. Поне за бездомните животни.“

Има дни, дори месеци, когато уж всичко ти е ясно и всичко е по местата си. А има и друго време, когато те боли и нищо не можеш да направиш. Важно е да избереш не отчаянието, а смирението. Смирението не е да вдигнеш ръце или да бездействаш, а тихата вяра, че непременно ще настъпи утро, когато ще се събудиш и ще разбереш, че вече не те боли.
В очакване на това утро трябва просто да живееш. Да дишаш, да мълчиш. Да седнеш на пейката и да гледаш как танцува снегът в мразовития въздух или как се ронят листенцата на цъфналите бадеми.

Откъс от книгата на Елчин Сафарли “Искам у дома”

Източник: https://www.gnezdoto.net