Всеки от нас може да предяви претенции към родителите си. Критикували са ни. Не са ни разбирали. Може да са били излишно строги.

Или контролиращи. Или досадни. Или равнодушни. Понякога са били невнимателни, понякога прекалено изискващи. Могли са да ни унижават. Понякога да бият. Да манипулират.

Знам, такова равно, доброжелателно, любещо отношение към детето, основано на уважение към личността, върху безусловното му приемане и безусловната любов, е изключение от правилото,. И ти е провървяло много, ако си израснал в такова семейство, при такива отношения.

Но, ако са те критикували и отблъсквали, а понякога и не са те разбирали – в теб е останала обида и претенции към родителите.

В нас, възрастните, съществуват цели залежи от неизказани към родителите чувства, когато са ни обиждали или отхвърляли, или не са ни разбирали. Защото (както и децата ни сега!) не винаги сме изразявали (имали такава възможност!) своето несъгласие с родителите си. И докато в нас се спотайват тези неизказани упреци, претенции, обиди – отношенията ни с родителите не може да бъдат наречени добри, „разчистени“. Между нас съществуват камари неизказани чувства и емоции, неизказани думи. И докато не се избавим от тези претенции, не се освободим от обидите си – родителите ни не са простени.

Но всеки родител, за да е добър родител – трябва първо да прости на своите родители за всички грешки, които неволно са допуснали. Защото, докато не простиш, си обречен да повтаряш постоянно техните грешки. И ако си се клел като пораснеш никога да не се държиш така с децата си, – ще правиш точно обратното.

Твоят непростен баща ще вдига ръка, за да удари твоето дете. Твоята непрoстена майка ще те кара да крещиш на детето си като нея. Искаш ли го или не, но непростените родители остават действително във нас, в нас остава агресията или затвореността, равнодушието или досадливостта им. И започват да избликват, да се проявяват чрез нас. И в това няма нищо мистично.

Нашите деца се превръщат в заложници на нашите отношения с родителите ни. За да възпитавате детето „по-нoвoму“, чисто, светло, е необходимо самите вие да станете чист и светъл човек, необременен с обиди и претенции, с агресия и не простил. А да се освободите от тях е лесно. Колкото и странно да изглежда, нo действително освобождаването от обидите и прощаването на родителите е много по-лесно, отколкото да живеете с постоянната болка в сърцето, с ненавист или с неприемане. Защото, да се освободите, означава да простите. А да простите – означава да разберете. Да разберете, защо сте постъпвали така. Защо те са го правили.

А те са просто такива, каквито са били. И са ни възпитавали, доколкото могат (както го правим и ние сега). И не са научени от никого, нямат подготовка за детско възпитание – и неминуемо (както и ние сега), са допускали грешки, които дори не са забелязвали. Нещо повече, родителите ни са били много по-малко подготвени за възпитанието от нас.

Ако правите възпитателни грешки сега, когато има достъп до огромно количество литература за детското възпитание, когато има програми по радио и телевизия, посветени на детското възпитание, има тренинги, помагащи овладяването на грамотно общуване с детето – какво са могли да знаят родителите ни, израснали във времена на ограничения и дефицит? Те са били много по-малко подготвени и развити. Затова са постъпвали според възможностите си.

И всичко са го правили (както и ние сега!) – с най-добри подбуди. Правили са го, защото са ни желаели доброто, искали са да ни направят добър човек. И са вярвали свято, че точно с тези методи се получават истински добрите хора! Нещо повече, самото време, в което са живели нашите родители, техните родители – нашите баби и дядовци, се е определяло в голяма степен от неумението, прибързаността, неграмотността във възпитанието.

Поколенията на нашите родители, на нашите баби и дядовци, са израснали в страна, която е имала нужда от малки, изпълнителни хора, послушни, „като всички“. Никой не си е поставял за задача да изгради ярка, силна личност, отстояваща своите възгледи и убеждения. Такава, от каквато има нужда сега, в настоящия момент.

Поколения наред са възпитавани послушни, удобни деца. Самата страна е формирала послушни и удобни хора, изпълнители, „винтчета“, послушно вдигащи ръка при гласуване, съгласяващи се с политиката на партията и правителството. За това е работила цялата възпитателна система, започваща от детските и младежки организации, завършваща със семейството.

Нашите баби и дядовци, майки и бащи, са нямали понятие, че по-късните поколения ще живеят при друг строй, където не бива да си малък и послушен, а уверен, силен, активен, където трябва да отстояваш себе си, позициите си, да постигаш целите си. Нашите родители са изпълнявали, макар и несъзнателно, внушенията на социума, на страната, в която са живели. А ние, съвременните родители, и до сега сме „заразени“ с тази цел, макар да не го осъзнаваме.

Освен това, старите поколения са израснали във времена на трудности и ограничения, на лишения, когато е трябвало да се оцелява, да се изхранва семейство и деца. Дори едната заплата, без допълнително заработване, са затруднявали много живота и са ожесточавали сърцето. Нашите родители, не са успявали, нямали са силите да се занимават с нас, да ни показват любовта и подкрепата си в такава степен, каквато ни е била необходима.

Запомних добре един от участниците в тренинг, мъж, разказващ с горчивина за равнодушието, за безчувствеността на родителите си. Работели в завод и освен това са имали малък къс земя, на който са отглеждали картофи, зеленчуци – времената са били трудни и тези допълнителни продукти са били необходимост през това време. И от пролетта до есента, всеки ден след работа, родителите и момчето се срещали на портала, за да отидат да работят на този участък. Винаги в пет часа вечерта.

– Влязох в казармата, нямаше ме две години. Най-накрая се завърнах и позвъних на майка си в завода.

– Мaмо, – радостно възкликнах, – върнах се!

– Добре, – отговори тя, – Тогава, ще се видим на портала в пет…

Разказвайки за това, мъжът не може да скрие огорчението си: как са го посрещнали след двегодишна раздяла!

Да, родителите ни, действително, понякога бяха сухи и безчувствени. Но какви може да бъдат, когато трябва да се занимават денонощно с оцеляването? Можем ли да ги осъждаме за това?

И дори след тези времена на бедност и лишения, много от родителите ни продължаваха да се трудят неуморно, за да ни подсигурят по-сигурен живот, а това винаги е за сметка на общуването, на близките отношения, на необходимото ни разбиране.

А ние сега продължаваме да преследваме материалното изобилие, продължаваме да препускаме като родителите си, като хамстер в колело. И нямаме време, нямаме какво да дадем, да изразим на децата си. Защото сърцата ни не са изпълнени с любов, а с постоянна суета, с тревоги, със съмнения за утрешния ден, с желанието да натрупаме повече. Не сме много по-различни от родителите си. Имаме ли право да ги съдим?

Нашите родители са били такива, каквито са, такива, каквито са ги възпитали. Така може да се обвиняват всички предци. Но какъв е смисълът?

Няма никакъв смисъл от обвиненията. Има смисъл от постъпването по различен начин, „пo-нoвoму“. Те нямат вина, че са действали според повелите на времето. Това е по-скоро тяхна беда. Как може да ги осъждаме? Може само да ги съжалим. Че са живели живот като техния. Че и сега търпят последствията от своето възпитание. Може само да им се съчувства, че са преживели живот без любов.

Да се обвиняват родителите за отношението им, е все едно да ги обвинявате за родния им език.

И във възпитанието е същото. Езикът на критиката, на неприемането, на който са ви говорили, вече е остарял. И можете да научите друг език – езикът на любовта.

Но преди всичко, трябва да поемете отговорност за отношенията, които искате да имате с детето си. И да не се оправдавате, че никой не ви е учил, че родителите ви не са ви дали нищо. Дали са ви това, което е било възможно. Но сега, осъзнавайки грешките, може да дадете на децата си много повече.

Има още един начин да простим на родителите си.

Това е да се чувстваме благодарни. Нашите родители са извършили най-главната и забележителна постъпка – ДАЛИ СА НИ ЖИВОТА.

Само благодарение на тях, живеем сега, можем да обичаме и да се радваме, да раждаме деца, да научаваме нови неща. Разкрили са ни цял свят наречен ЖИВОТ.

А тази тяхна постъпка оправдава, прощава всичките им грешки и прегрешения. Още повече, че тези прегрешения не са със зъл умисъл. Обичали са ни, както са могли. И са ни възпитавали според възможностите си. И много са се старали да ни направят добри. И това им се е удало.

От книгата на Мaруся Светлoва „Възпитание по-нoвoму“

Източник: https://vk.com/mirovoichenneling?w=wall-52751163_5681

Превод: сайта „Философия на ежедневието“