В Германия всеки си решава дали да се оперира амбулаторно при харесан лекар, или да влезе в клиника, където не може да избира.

Д-р Иван Василев е специалист по ортопедия, спортна травматология и артроскопска хирургия. Работи в частната си клиника до Щутгарт, Германия. През 2010 г. създава и “Спортсклиник Еуровита” в София, която бързо заема авангардна позиция в лечението и възстановяването на водещи спортисти в България, както и във внедряването на нови методи на лечение на ортопедичните заболявания и спортните травми.

Д-р Василев е инструктор на асоциацията по артроскопия на Германия, Австрия и Швейцария (AGA). Eжегодно e канен като лектор на редица форуми по спортна травма и ортопедия в Германия, Австрия, САЩ, България и др. Участва в написването на учебници и книги по специализирана артроскопска хирургия и рехабилитация. Лекар-консултант е на професионални и национални отбори (на Българска федерация по ски, на Националния отбор по спортна акробатика на Германия, на първодивизионния отбор по американски футбол на Щутгарт – “Stuttgart Scorpions”, и др.)

“Спортсклиник Еуровита” е удостоена от FIFA с признанието за Medical Centre of Excellence за FIFA през октомври 2015 г. (след едногодишнa щателна проверка).

– Д-р Василев, вие работите и в Германия, и в България, коя е най-голямата разлика между двете здравни системи?

– Парите и хората. Но преди всичко парите. В Германия за всеки работещ в здравната каса влизат по 18,5% върху дохода му, като парите са разпределени. Само за здравни услуги са 14,6% тази година, като процентът леко се увеличава през годините във връзка с инфлацията. Спомням си, че когато през 1992 г. започнах да работя в Германия, бях осигурен по каса и вноската беше 11,5%.

Друга голяма разлика е липсата на конкуренция у нас – една здравна каса. А в Германия са сигурно 50. Има една основна каса, в която са всички, които нямат осигуровки, като например току-що пристигнали мигранти, но и други групи, и държавата гарантира за нея. Останалите каси си определят вноската с разрешена от държавата разлика от средно 1,5% – едни решават, че вноската ще е по-висока и ще поемат всички разходи на осигурените, други, че вноската ще е по-ниска, но няма да плащат например на 2 г. по 700 евро за очила, няма да поемат зъболекарски услуги и т. н. И човек си избира къде да се осигурява. Отделно от вноската за здравни услуги

има и 2,35%

вноска за

гледане на болен

в отделен фонд – ако човек се разболее и не може сам да се справя с всекидневните неща, а някой трябва да го гледа, касата плаща за това, без да се натоварва с този разход фондът за лечение. Заради застаряването на населението се обсъжда вноската да се увеличи на 3%.

– Само от вноските ли се гарантират разходите за здравеопазване?

– Да.

– А ако въпреки големите вноски парите не стигнат?

– В закона е предвидено държавата да поеме определена сума (мисля около 2 млрд.), но касата не може да излезе нито на минус, нито на плюс – парите, които е взела, трябва да ги даде, няма право да натрупва средства. Ако в дадена каса има останали средства, се разпределят на каси, които имат дефицит в момента, като подпомогнатите са длъжни да ги върнат след време, или неизразходваните средства се дават в държавния бюджет, защото

касите не може

да трупат печалба.

Колкото повече млади и по подразбиране здрави хора са в една каса, толкова по-малко разходи има тя. И може да си позволи да осигурява повече услуги, без да вдига цените, и така привлича повече пациенти. И обратното. Двете държави не може да се сравняват и по начина, по който се събират и се реализират вноските.

– Коя е основната отлика?

– Първо, много голяма част от хората у нас не си плащат вноските, а други са в сивата икономика и заобикалят закона за задължителното осигуряване. Второ, и наличните събрани средства не се разпределят правилно. Съдя по областта, в която работя – ортопедично-травматологичната дейност, но подобно изглежда положението и в други специалности. Периодично има “бум” на някакви болести и за тях се хвърлят много пари. Веднага се отварят нови болници с такава насоченост и тогава държавата казва: Какво стана, я да намалим парите, т.е. стига се до държавна регулация – нещо немислимо за капитализма.

– Здравната карта каква роля ще има?

– Според мен се прави грешка. Дава се пример, че, да кажем, в Германия имало 5 легла на 1000 души, а тук – 7. Но не се взема предвид, че в Германия ортопедичната хирургия и травматологичнате помощ с всички съпътстващи дейности може да се извършва амбулаторно. Съвсем отделна група специалисти, които сами се финансират. Получават от касата една сума, която е много ниска, но с много работа и много пациенти успяват да са добре, като освобождават държавата от целия проблем с общинските болници. За операция например на кръстни връзки или на рамена в болница никой не влиза.

Около 65% от

ортопедичните

заболявания

се поемат

амбулаторно.

Затова и направих център, който да работи на същия принцип в София, но се оказа, че не мога да оперирам амбулаторно, а трябва да е болница от второ ниво – с легла, санитарки, сестри, лекари, които да дават и нощни дежурства. Защо, при положение че хората може да са си вкъщи и да се чувстват по-добре?! В Германия тези хора изобщо не влизат в статистиката за брой легла на човек и не може да се сравнява по колко легла има на 1000 души тук и по колко там. Даже в България може да трябва да са по 10, като се има предвид, че всичко се прави в болница. Един менискус да оперираш, трябва да стане в болница и да държиш пациента 3 дни по пътека, а той може веднага да си иде вкъщи. Добре, че министър Москов поне това премахна и ако пациентът е добре, може и същия ден да го изпишеш, но си остава условието лечението да е в болница второ ниво. България трябва да се отърси от безнадеждно остарялото схващане, че болест се лекува само в болница. Може и амбулаторно.

– Кои заболявания са подходящи?

– Повечето ортопедични, очни, УНГ, акушерство също. Касата дава една сума, която покрива лечението, и ако пациентът не е добре и се налага да остане да преспива, това е за сметка на лекаря.

– А ако вкъщи се почувстваш зле?

– Обаждаш се на джипито – в Германия то е обучено да се справи за момента с проблема, и ако трябва – на следващия ден се консултираш с ортопеда от амбулаторния център. Тук такъв модел не е популярен. Липсва чистата амбулаторна доболнична помощ, а тя е много сполучлив модел, който освен че е предпочитан от пациентите, пести и много обществени средства. В Германия касата плаща за консервативна терапия средно около 38 евро на човек за тримесечие, независимо дали е получил само рецепта или инжекция, или и двете. За операциите в зависимост от тежестта на амбулаторните операционни центрове се заплащат от 420 до 1500 евро, а в болница стойността на същата операция може да стигне и 10 хиляди евро. Говоря за своята специалност, но и в другите медицински области разликата е също толкова голяма.

– Какво е нужно за амбулаторен център, например по ортопедия?

– Работният ден на лекар в амбулаторната помощ е средно 10-12 часа, като

няма право

да работи

едновременно

и в болница.

За спортно-ортопедична лична практика са нужни един до двама-трима лекари, 2 сестри, 2 операционни, 1 санитарка и 2-ма помощници на лекар. В момента работим двама лекари, 9 сестри и анестезиолог, който обаче не е назначен при нас, а идва само да дава анестезия. Този екип правим годишно 700 операции, преглеждаме на година по здравна каса около 10 000 пациенти и при нужда ги лекуваме. С тази дейност успяваме да си покрием разходите, да живеем нелошо и пациентите да са доволни.

– Кой решава дали пациентът да се лекува болнично, или амбулаторно?

– Касата не налага ограничения. Всеки пациент си преценява сам дали да отиде в център, където лекарят работи с името и авторитета си, или в болница, където не може да избира лекар или екип, който да го оперира.

– Приоритетно накъде се насочват пациентите?

– Задайте си въпроса, ако сте изправена пред избор, какво ще решите, и въпросът става риторичен.

Автор: Любомира Николаева / 24 часа