И пропускаме ли нещо в това житейско уравнение.
Петък, около 3 следобед, Бизнес парк София, офис, обитаван от young professionals на възраст между 24 и 32 години, гори трескава дискусия кой, къде, с кого ще излиза, пътува, бичи айляк, ще се забива, напива и ще прави разни други сладки и вредни за здравето неща, а аз подслушвам, завиждам и си мисля как трябва да приключа доклада си до 4, за да стигна поне веднъж навреме до детската градина на дъщеря си, така че да не е последното прибрано дете. Иска ли ми се да съм на мястото на гореспоменатите мои колеги? В понеделник след работа да се размажа от бездействие на дивана и да се вдигна само за да посетя тоалетната, вместо да изкарам втори работен ден между печката, пералнята и блокчето за оцветяване; в сряда да се издокарам и да се обадя на добра приятелка да поклюкарим на по едно изстудено розе някъде на Ангел Кънчев, вместо да редя пъзел на пода в хола по най-раздърпаната си тениска; в събота да изляза в 9 вечерта и да се прибера на разсъмване, вместо да кисна 3 часа на пейка до детската площадка в Докторска и после да изгледам “Замръзналото кралство” от край до край, два пъти, един след друг. Иска ли ми се?!
Ще бъда честна, понякога да! Въпреки че детето беше осъзнат за мен избор (доколкото въобще можеш да си осъзнат на двайсет и малко), понякога ми се струва, че пропуснах нещо.
Пропуснах възможността да бъда егоист.
И в това не влагам и капака сарказъм, за мен егоизмът е чудесна характеристика, понеже, поставяйки себе си и собствените си желания, интереси, щастие на първо място, можеш да се развиеш или да развиеш ситуацията по най-себеугодния начин. Също пропуснах шанса да бъда спонтанна. Днес да реша, че утре, или не, не утре, а днес точно, ми се ходи на къмпинг в Гърция, започва ми се курс по йога или ми се купува тази супер скъпа, но ужасно красива дамска чанта. И да го направя, сега, веднага, без дори да се замисля. Пропуснах и лукса да бъда безотговорна. Работата не ми харесва вече, доскучала ми е, ами напускам, 2 месеца без заплата няма да ме съборят, скача ми се с парашут, ами скачам, и да си счупя нещо, и да се претрепя даже, за мен си е, никой няма да пострада от това.
Е, не си мислете, че аз, видиш ли, понеже съм родител, съм въплъщение на самата всеотдайност, мъдрост, прецененост.
И аз мога да съм егоистична, спонтанна, безотговорна, мога!
Понякога… И май че пропуснах този така лежерен период от живота, в който вече си достатъчно зрял, за да си самостоятелен, да печелиш, кажи речи свестни пари, да си отсял един приятен кръг от твои си хора, да взимаш сам всички решения, касаещи теб самия, и в същото време си все още достатъчно млад , така че от теб никой кой знае какво да не очаква и всички грешки да са ти простени. На точно този период повечето хора около мен в момента се наслаждават.
Цяло едно поколение се е вкопчило в него, това е тяхното status quo и искат още и още, да не свършва, да е вечност.
И предполагам, по-точно съм почти сигурна, че известна част от тях понякога се питат, дали пък, имайки всички тези възможности, и въпреки тях, или заради тях, не пропускат нещо.
В Европа, в двадесет и първи век, някъде в самото му начало, да нямаш 30 и да си с дете е рядко. Но е много, много сладко. И няма да ви говоря клишетата за смисъла на живота, радостта, отговорността и и да се пробвам да ви убеждавам в правилността на точно този развой на събитията.
Събота, 8 вечерта, апартамент в широкия център, обитаван от мъж и жена под 30 и дете на точно 3, пускаме “Замръзналото кралство” за трети път. Няма такъв кеф, пък каквото ще да пропускаме!
