При раздялата, особено интимната, често остава горчива нотка, разочарование, остава липсата от присъствието на другия човек. Може да се чуят обвиненията, жертвеническите изказвания „защо точно на мен се случи?“, „защо не ме обича, аз толкова много го обичам“ и т.н. В такива моменти често се намесва егото, приемаме нещата твърде лично, намесват се и стари модели на изоставяне или страх.. Остават и недоизказаните неща, които засилват още повече чувството на безпомощност и незадоволеност, особено ако само единият човек е поискал раздялата. Дни поред липсата на човекът ви ранява, слушайки стари песни отново се връщате в моментите на щастие, връщате назад времето и съжалявате за случилото се, опитвате се безпомощно да поправите случилото се с цената на всичко, дори забравяте собствените си нужди и се фокусирате в нещо минало, но ценно за вас… Сценариите, проведени по време на раздяла за хиляди, чувствата са подобаващо тежки в повечето случаи, всеки приема по различен начин случката, а на някои хора отнема време, за да забравят, простят и изобщо да имат отново желанието да продължат напред. Човек лесно се фокусира върху болката и е по-лесно да остане на тези честота.

Много от тежките реакции, преживяни по време на раздяла, са именно нещата, които са излезли на повърхността, за да бъдат изчистени. Точно това са били „целите“ на тази раздяла – да ни променят, да научим нови неща. Понякога смисълът на всичко случило се е разбираем за нас дълго време след като сме преживяли раздялата. Егото често е положено на колене, разбираш, че нещата не са както ги искаш, учиш се на приемане и смирение. Именно желанията на егото засилват страданията в нас, именно мислите подпалват още по-големи страдания. И в един момент пускаш и се смиряваш. Едно е да се примириш в ситуацията, друго е да се смириш. Има моменти, когато можем да действаме, но и други, когато нещата не зависят само от нас. Тогава егото се учи да приема, да спре да осъжда, да спре да иска за себе си, да замълчи и да погледнем с нов поглед на нещата. Именно тези тъжни усещания за преградите ни спират да усетим пълната обич и приемане към другите. Защото дълбоко в нас си ние не сме разделени с никой. Аз съм ти и ти си аз.

Има и един друг начин за преживяване на раздялата, едно друго виждане, което променя целия облик на раздялата. Това е онази раздяла, която ни изпълва с любов, която носи мир, именно заради начинът, по който гледаме на нещата. Това е онази раздяла, която не разделя, а която учи как да се сближим. Как се случва това ли? С промяна на мисленето.

Промяната е възможна, когато разширим мисленето си, когато разберем, че няма разделяне, че няма точно място, където свършваш ти и започвам аз, защото сме едно и защото сме обединени. Другото нещо, което съществува в този тип мислене е благодарността. Благодарността, че все пак си имал възможността да изпиташ тези прекрасни моменти, да се докоснеш до един друг свят, да бъдеш в отношения, където сте обменяли обич и че сега е дошъл моментът да продължите напред. Това е тихото разбиране, че всяко нещо си идва в точния момент и че когато отмине и свърши, то си отива, освобождавайки място на новото. И това може да бъде своеобразна щастлива церемония за вас, колкото и абсурдно да ви звучи – да изпратите старото с любов, то заслужава благодарност за всичко, на което ви е научило, защото след всяка връзка има трансформация, дори незабележима. След всеки човек и ситуация сме научили нещо ново. А това е повод за благодарност. Защото без тези хора нямаше да сме се докоснали до промяната. А всяка промяна е едно малко чудо, ако успееш да го видиш. Всяка една промяна има силата да ти помогне да разшириш сърцето си и да бъдеш все по-приемащ, благодарен и отворен към новото. Това ще донесе мир и хармония в цялото ти същество.

Приемането, че това е желанието на този човек (ако раздялата е пожелана от него) помага. Често и тук егото е накърнено, нещата се приемат твърде лично, срещу нас и т.н. Нужно е просто да се смени мисленето, да се разгледа вероятността решението на другият да няма нищо общо с вас, защото всеки човек действа само от собствени подбуди. Дори и да не откривате причина в желанието на другия, приемете. Дори и да знаете причината, не оспорвайте. Приемането на желанието на другите е възможно само, ако имаш емпатия и уважение към другите, ако се държиш към другите, както ти искаш да се държат към теб.

Иска се голяма вътрешна сила да приемеш, че нещо не се случва така, както искаш ти, че ще си „лишен“ от възможността да показваш обичта ти, да докосваш този човек, да се будиш до него. Невероятна е силата, която те променя в моментът, когато приемеш нещата, такива, каквито са. Когато приемеш другият без да съдиш, без да го обвиняваш или да се настройваш срещу него. Това е онова приемане, което сближава и онази силна любов, която носи усещането за свързаност. Безусловната любов, без изисквания, тя е просто любов.

Знаем, че истинската обич е равна на свобода. В нея няма условия, няма връзване, няма правила, няма изискване другият да е до теб и да ти донася онова, от което ти имаш нужда. И ако е истинска любов, тя ще ти помогне да приемеш раздялата мъдро, да признаеш правото на другия човек да бъде там, където поиска, да бъде с този, с когото иска и да живее по собствените си правила. Тази силна истинска любов дава силата на човек да приеме и уважи желанието на другия, без да изтъква своите желания на егото, без да манипулира на раздяла. Това е онази силна обич, която дава свобода, която признава свободата и която ще е щастлива, независимо колко далеч е другият човек от теб. Ти обичаш, защото това ти носи радост на теб, защото обичането ти носи радост, без да очакваш да ти отвърнат със същото, без да си оскърбен, ако някой не действа както ти искаш. Тогава си изпълнен и дори в момент на раздяла ти не губиш нищо, защото обичта е в теб и ти продължаваш да го правиш, независимо дали сте разделени физически. Защото целта на любовта е да съществува свободна. И това мислене и бъдене в тези мисли носи покой в душата. При него отсъства всякакво страдание и игри от страна на егото.

За да затвориш една страница понякога е нужно много. То е като любима книга, която си прочел и си стигнал до последната страница. Дори да ти е тъжно, че тя е свършила, си спомняш за многото мъдрости, които си попил, спомняш си за усещанията, които си изпитал, четейки я. Дори и да се прелистиш назад, вече няма какво ново да научиш, ще повториш неща, които знаеш. А за да продължиш напред, към новата книга, е нужно все пак да затвориш прочетеното. И ако го направиш с много любов и благодарност, ще получиш и запазиш мига.

автор: Видислава Тодорова