На никой не му харесва, когато грозното и пошлото в него биват извадени наяве. Вероятно това е причината от цялата вихрушка в психоанализата, Карл Густав Юнг да е най-обичаният и най-четеният от масовия читател.

И това не е случайно – Юнг загърбва фройдитското любопитство към животинското в човека, толкова грозно и непоносимо за гледане от хората, и се обръща към духовната същност на човека. Колкото повече Зигмунд Фройд, така отричан от всеки, който никога не е чел трудовете му, се рови в пошлото и примитивното у нас, толкова повече колегата му Юнг се опитва да намери възвишената част от човешкото същество.

Убеден, че „сексуалната функция не може по никакви изкуствени начини да бъде отстранена от душевния живот“, Фройд съсредоточава вниманието си в тази посока. Поне на пръв поглед.

Ако Фройд рови надълбоко, то Юнг „рови“ нависоко. И успява. Ако единият запраща душата на човека право в ада, като ни обяснява подробно как нагоните и инстинктите я управляват, то другият я вади от там, след което й дава възможност за спасение.

При внимателно вглеждане, единият не би могъл да съществува без другия. Това се обяснява и от самите думи на Юнг:

Казват, че нито едно дърво не може да стигне до Рая, ако корените му не стигнат до Ада. Двупосочното движение е заложено в същността на махалото.

Въпреки това Зигмунд Фройд заявява:

Ако човек почне да се интересува от смисъла на живота или неговата ценност, това означава, че е болен.

Юнг изобщо не е съгласен:

Ако не осъзнаваме какво се случва вътре в нас, то отвън ни се струва, че това е съдба.

Вашият взор ще се проясни едва тогава, когато успеете да погледнете в собствената си душа.

Никой не развива личността си, защото са му казали, че е полезно или препоръчително да го стори. Природата никога не се е влияела от добронамерени съвети. Природата, включително и човешката, е движена единствено от принудата на каузалността. Нищо не се променя без необходимост, най-малко пък човешката личност. Тя е ужасно консервативна, да не кажа инертна. Само крайната необходимост може да я задвижи. Развитието на личността също не се подчинява на желания, заповеди и възгледи, а единствено на необходимостта; то се нуждае от мотивиращата принуда на вътрешната или външната съдба.

Личностното развитие е непопулярно, рисковано начинание, неприветлива отбивка встрани от широкия път, пустинно странстване, подобаващо за отшелници. Нищо чудно, че само малцина дръзват да се впуснат в това приключение.

Всяка възраст си има собствена психология, своя истина, така да се каже; същото важи и за всяко ниво от психологическото развитие. Има нива, до които достигат малцина – въпрос на раса, семейна среда, възпитание, заложби и страст. Природата е аристократична. Средностатистическият човек е фикция, макар да съществуват всеобщи закономерности. Душевният живот е развитие, което може да се преустанови още на най-ниските нива.

Не смятам, че човек по природа е добър, а злото в него е само превратно схващано добро. Напротив, убеден съм, че има достатъчно много индивиди, представляващи толкова лоша комбинация от наследствени качества, че както за обществото, така и за тях самите би било добре да се откажат от индивидуалните си особености. Затова с чиста съвест можем да твърдим, че по принцип колективното възпитание е нещо полезно и за много хора – напълно достатъчно.

Има обаче един аспект, по отношение на който няма как и двамата да не са напълно единодушни – и това е склонността на човешкото същество към самозалъгване:

Да бъдеш напълно честен със себе си е хубаво упражнение.

Масите никога не са познавали жаждата за истина. Те имат нужда от илюзии, без които не могат да живеят. – казва Фройд

Склонността да живееш в илюзии и да вярваш в някаква фикция за самия себе си – в добър или в лош смисъл – е почти непреодолимо голяма. – допълва Юнг

В съгласие са и за значението на словосъчетанието „нормален човек“. Фройд смята, че:

Всеки нормален човек на практика е нормален само отчасти.

Юнг отива още по-далеч:

Покажете ми един нормален, и аз ще ви го излекувам.

В кореспонденцията, която Фройд си разменя с Алберт Айнщайн през 1931 година, можем да прочетем следните размисли на бащата на психоанализата:

Теоретично, конфликтите на интереси между хората се решават чрез прибягване до насилие. Същото важи и за животинския свят, от който човекът не може да претендира да бъде изключен.

Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с впечатлението, че идеалистичният мотив често служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.

По отношение на демоните, които се крият в човешката душа, Юнг разсъждава надълбоко и нашироко:

Какво би станало, ако открия, че най-окаяните просяци и най-наглите престъпници са вътре в мен и че съм принуден да прося милостиня от собствената си доброта; че аз самият съм врагът, който трябва да бъде обичан, – тогава какво?

Вътрешният глас обикновено ни носи нещо недобро и дори зло. Това е така по необходимост, тъй като човек обикновено има по-ясно съзнание за добродетелите си, отколкото за пороците – от доброто се страда по-малко отколкото от злото.

Вътрешният глас е „луциферичен“ в най-строгия и еднозначен смисъл на думата и затова поставя човека пред крайни морални решения, без които той никога не би се издигнал до състояние на пълна осъзнатост и не би се превърнал в личност.

Във вътрешния глас по необясним начин са смесени най-низкото и най-висшето, най-доброто и най-гнусното, най-истинното и най-измамното – истинска зейнала бездна от объркване, заблуди и отчаяние.

Смехотворно е, разбира се, когато гласът на всеблагата и същевременно всепоглъщаща природа бива обвиняван в злодейство. Ако ни изглежда предимно зъл, това е най-вече заради старата истина, че доброто винаги е враг на по-доброто. Глупаво би било да не се придържаме към традиционно смятаното за добро, когато това е възможно. Както казва Фауст:

Ако постигнем в този свят добро,

Измама и лъжа е вече по-доброто!

Доброто обаче не е винаги такова, защото иначе не би имало нищо по-добро. За да дойде по-доброто, доброто трябва да си отиде. Затова и Майстер Екхарт казва:

Бог не е добър, иначе би могъл да е по-добър.

Само онзи, който осъзнато може да каже „да“ на силата на вътрешното си призвание, се превръща в личност; който обаче й се подчинява, бива увлечен от слепия ход на събитията и унищожен.

И с това Фройд се съгласява чрез твърдението си:

Единственият човек, с когото трябва да се сравнявате, сте вие самият в миналото. И единственият човек, от когото трябва да се стремите да бъдете по-добър сте вие самият сега, в този момент.

В „Автобиография – сънища, спомени, размисли“, Карл Густав Юнг в крайна сметка заключава:

Светът, в който сме родени, е груб и жесток и същевременно – божествено красив. Въпрос на темперамент е да приемеш кое натежава: безсмислието или смисълът… Аз храня плахата надежда, че смисълът ще натежи и ще спечели битката.

Автор: Ана Каренина

Източник: http://chetilishte.com