Тази сутрин стоях на спирката на трамвая точно зад една възрастна дама. Нейните посивели, чупливи коси падаха върху раменете й, докато четеше книга. Облечена бе с шикозно черно палто и червени обувки.

Дете мое, и ти ли ще си такава като остарееш?

Дали ще съм още до теб, дали ще мога да погаля ръката ти със сбръчканите си пръсти? Дали ще стоиш изправена, силна, с посивели коси на спирката, за да поемеш по пътя си? Толкова често си те представям като възрастна. Сигурно ще имаш нежните черти на твоята баба.
Дали още ще имаш дълга коса както сега? Дали фините черти на лицето ти ще запазят това чисто, детско излъчване? Какви ли ще са нашите отношения, ти и аз, когато пораснеш? Дали ще се виждаме всеки ден, за да си разкажем, как е минал денят ни?

Често те гледам, докато спиш и не искам да забравя тези моменти. Някой ми беше казал – трудното тепърва предстои. Не искам да е така. Не го вярвам. Слушам гласа ти, когато ми разказваш нещо. Виждам гнева ти, когато нещо не стане на твоята. И дори в тези моменти, забелязвам своя собствен блясък в очите ти. И се усмихвам. А най-често започваме да се смеем заедно и всичко изглежда толкова лесно, така просто и постижимо.

Нека винаги е така, нека винаги се смеем, говорим, споделяме си. Да се обичаме дори и в моменти, в които ме смяташ за най-лошата майка на света, а аз теб за най-заядливото и неразбрано дете

Сякаш онзи ден беше, когато ти се роди и малкото ти, беззащитно телце се притискаше до мен. Чувах сърчицето ти как бие, виждах как ме търсиш с поглед. И ето те днес, пораснала, самостоятелна, правиш ме толкова щастлива, толкова горда!

Порасналото ми дете със силна воля и нежно лице!

Каква ли ще си, когато станеш на моите години? Когато остарееш? Когато хората на спирката ти правят място, за да седнеш? Дали ще имаш свое собствено семейство? Дали ще имаш син? Дъщеря?

Пътувах още няколко спирки с красивата възрастна дама, която седеше пред мен, унесена в мислите си.

А когато слязох от трамвая и те видях, побързах да хвана ръката ти. Разказах ти за дамата, за мислите си, за всичко, а ти ме погледна с големите си очи и каза: „О, мамо, кой знае, дали дотогава изобщо ще има трамваи?!“ И може би това е единственият въпрос, който трябва да си зададем в този момент. Бъдещето само ще си покаже. Аз просто искам да вървя до теб и да те държа за ръка!

Източник: http://purvite7.bg