Звъни телефонът, дъщеря ми вдига, отсреща майка ми:
– Какво правите? Защо майка ти не си вдига телефона?
– Мама лежи на дивана, аз си играя тука…
– Майка ти защо лежи?
– Ами, бременна е…
– Да не е болна?
– Ми не знам, чакай да ти я дам.
– Що лежиш? Да не ти е зле?
– Не, мамо, не ми е зле, почивам си.
– Да не ме лъжеш нещо?
– Не, не те лъжа, сутринта разчиствах, сега си почивам.
– Да не ти е станало нещо лошо? Има ли някой комшия наблизо, ако ти стане лошо?
– Не, не ми е лошо, просто си почивам! – започвам да се изнервям.
– Абе сигурно ме послъгваш нещо, то така да си легнеш, че чак телефона да не си вдигаш…?!
– Не, не те лъжа, добре съм, за какво се обаждаш?
– Ми да ви чуя.
– Ок, чухме се, айде!
10 минути спокойствие, никой не е звънял, значи това беше. Отпускам се блажено в следобедната тишина, ще спя. Не би. Ново позвъняване. Обажда се мъжът ми.
– Какво ти е, защо лежиш, майка ти се тревожи, да си идвам ли?
– Не, няма нужда, всичко е наред, почивам си.
– Ама щото майка ти вика, че нещо не е наред, звъня ми сега. Нещо криеш май от нея, за да не я тревожиш.
– Не бе, споко, нали я знаеш каква е паника и все си съчинява драми…Чакай само, че брат ми звъни на другата линия.
– Ало, сестра, кво става бе, как си?!
– Добре съм, мама ли ти звъня?
– Да, ама не ми каза какво ти е. Нещо станало ли е? Ама звъни ми първо на мене бе, не я занимавай майка! Ей сега ще говоря с шефа да си тръгна и идвам!
Не ми дава шанс да му кажа, че няма нужда, вече хвърчи към нас.
Пак се звъни. Майка.
– Как си, по-добре ли си?
– Да, мамо, вече не лежа, станах, хапнах, ще мия прозорците (нарочно я дразня с прозорците, макар че съм дни преди термин и ми е съвсем време, за да им дръпна интензивно една гъба и да ходя да раждам най-сетне).
– Какви прозорци бе, имаш ли акъл?! Къде ще се чекнеш по дограмата с тоя корем, я върви си лягай веднага! Ох, че ме заболя главата, кръвно ли вдигнах… много ме притесни.
Сега да лягам ли, да не лягам ли, да се смея ли, да плача ли? Или най-добре да звънна на баща ми да иде да види майка, че нещо не е добре, кръвно вдигнала…
Автор: Ирина Николова
