Ти и твоето дете – две различни перспективи, една реалност – и дори една голяма пукнатина във връзката,  може да направи комуникацията истинска мистерия.

„Няма правилен начин да направим нещо грешно.”(д-р Хаим Гинът)…но можем да се учим да правим нещата правилно.

Всеки родител (в норма) иска детето му да е спокойно и щастливо, но въпреки това много деца израстват, без да успеят да изпитат чувство на сигурност, на уважение към себе си и към другите.

Детето е такова, какъвто е животът му.

Ако то живее сред постоянни упреци, не може да се научи на отговорност. Научава се да осъжда себе си, да кори другите. Научава се да се съмнява в своите преценки, да омаловажава способностите си и да проявява недоверие към чуждите намерения.

Истината е, че не е трудно да се изградят стабилни и пълноценни отношения родител-дете и да се осигури едно щастливо детство. Достатъчно е да се опитваме да правим това:

• Разменяните реплики да не накърняват, както детското, така и родителското самоуважение.
• Изказванията, изразяващи разбиране и приемане, да предшестват изказванията, съдържащи упреци или наставления.

Като родители не бива настойчиво да искаме и да очакваме от децата си да ни харесват ежеминутно и ежедневно. Децата са интуитивни и усетили родителския ни глад за обич, те започват да се възползват от този страх да не загубим любовта им и стават тирани  – „Няма да те обичам, ако….”. Проблемът не е в детските заплахи, а във факта, че родителят се чувства заплашен. Може да се държим либерално – да проявяваме търпимост към детското у децата, но и да поставяме границите.

Децата имат нужда от тези граници.

Как да помогнем на детето си да познава и изразява емоциите си?:

Децата ни ни обичат и в същото време негодуват срещу нас. Те изпитват противоречиви чувства към родителите и всички възрастни, които имат някаква власт над тях. Емоциите са част от генетичното ни наследство.  Хората преживяват и в това е човешкото. Понякога човек е щастлив, друг път – нещастен. Поне веднъж в живота си изпитва ярост и страх, тъга и радост, алчност и вина, страст и презрение. И ако не е свободен да избира пораждащите се у него чувства, то разполага със свободата да избира кога и как да ги изразява, стига да знае какво преживява.

Много хора са така възпитани, че не познават емоциите си. Когато са мразели, са им казвали, че това е само неприязън. Когато са се страхували, са им казвали, че няма от какво да се страхуват. Когато ги е боляло, са ги съветвали да се държат храбро и да се усмихнат.

Научаваме как изглеждаме, като се видим в огледалото. Научаваме какви са ни емоциите, когато имаме емоционално огледало. Ролята на родителя като емоционално огледало е да отразява чувствата такива, каквито са, без да ги изопачава:

„ Изглежда си много ядосан.”

„ Като че ли наистина го мразиш.”

„Струва ми се, че си много гневен, че това се е случило.”

Детето не е в състояние да слуша никого, когато е обзето от силни емоции. То не може да чуе съвета, утехата или уместния укор. То иска ние да разберем, какво става в душата му в този момент – без да е необходимо да ни казва изцяло какво изпитва.

Когато детето сподели с нас:” Учителят ми се развика и ми се скара”, точно в този момент не бива да питаме за подробностите. Нито пък да казваме:”Какво направи, за да си го заслужиш? Сигурно си направил нещо„. Не е нужно да кажем дори  „Съжалявам.” Трябва да покажем, че разбираме обидата и неудобството му. Подходящо би било всяко от следващите изказвания:

„Трябва да е било ужасно неприятно за теб.”

„Това сигурно много те е разгневило.”

„Имал си лош ден днес.”

Първо трябва да се справим с чувствата на децата си, а след това с тяхното поведение.

Каква е силата на думите ни и какво въздействие имат те над децата ни?:

Критиките и похвалите – двете страни на една и съща монета.

Неправилно отправената критика предизвиква гняв и враждебност. Дори по-лошо, децата, които са критикувани редовно, се научават да презират себе си. Научават се да се съмняват в собствената си ценност, да се отнасят към хората с подозрение и да очакват неуспехи.

Полезната критика се ограничава само до това да посочва как трябва да се прави онова, което следва да бъда направено, като избягва каквито и да било отрицателни забележки по адрес на детската личност.

Обидните епитети.

Те са като отровни стрели. Когато едно дете бъде наречено с обиден епитет, реагират и тялото и душата му. С негодувание, яд и омраза. С фантазии за отмъщение. С вина за тези фантазии, с тревога, произтичаща от тази вина.  Когато родителят каже на детето, че е глупаво или тромаво – то започва да вярва в това. Така то може да се научи да избягва дейности, които изискват сръчност и съобразителност, защото е убедено, че е твърде глупаво и непохватно да се справи. Малките деца разчитат на родителите си, за да разберат кои са и какви могат да станат.

Похвалите

Похвалата трябва да засяга само усилията и постиженията на детето, а не характера и личността му. Думите на похвалата трябва да предложат на детето реалистична картина на неговите постижения, а не рекламен образ на личността му. Когато се коментира трудността на задачата или на свършеното, детето само стига до заключението за своята сила и способности. Думите ни трябва ясно да посочват, че ценим детското усилие, работа, постижения, помощ, загриженост.

Заплахите

В повечето случаи заплахата играе ролята на предизвикателство към автономията на детето. Когато на едно дете се каже:” Направи още веднъж това и ще видиш”, то не чува думите „и ще видиш”. То чува само „направи това още веднъж”. Подобни предупреждения, макар че може за възрастните да звучат логично, са повече от безполезни. По-полезно е  да се покаже на детето какви са последствията от неговите действия, без да се наранява самочувствието му.

Подкупите

„Ако слушаш, то…”. Този подход може да накара детето да се хвърли импулсивно в изпълнение на поставената задача. Но този подход рядко подбужда желание за продължителни усилия.  По-скоро може да се стигне до пазарлъци и изнудване, до непрекъснато растящи искания за награди и за допълнителни облаги в замяна на „добро” поведение.

Наградите във вид на подкуп носят опасност за самото дете. Някои деца нарочно не слушат, за да накарат своите родители да плащат за доброто им държание.

Наградите са най-полезни и най-приятни, когато са изненади, когато не са обещани предварително, когато изразяват признание и похвала.

Обещанията

Не бива да даваме обещания на детето, нито да ги изискваме от него. Когато родителят поема обещание за да подчертае, че наистина мисли онова, което казва, той всъщност признава, че необвързаните му с обещание думи не заслужават доверие. Обещанията създават нереалистични очаквания у децата.

От децата също не бива да се изискват обещания за бъдещо добро поведение или за отказ от предишно лошо държание. Когато детето дава обещания не по собствена воля, то сякаш „тегли чек от банка, в която няма открита сметка”.

Сарказмът

Дори и да е магьосник на думите, родител с талант да прави саркастични забележки издига здрави прегради за нормална комуникация. Такъв родител може дори и да не осъзнава, че забележките му са атаки, които предизвикват контраатаки, че такива коментари затормозяват общуването, като предизвикват у детето гняв и негативни мисли.  Независимо дали го правим остроумно или не, ние трябва да се въздържаме да накърняваме самочувствието на детето си в собствените му очи или в очите на околните.

Лъжите

Защо лъжат децата?

Понякога те лъжат за това, защото не им се разрешава да кажат истината.  Когато детето сподели, че мрази братчето си,  майката може да го набие, задето е казало истината. Ако то, обаче, в същия момент започне да увърта и излъже, че вече обича братчето си, майката навярно ще го прегърне и ще го целуне. Какви изводи ще си направи детето от тази случка? – че истината причинява болка, че нечестността се възнаграждава и че мама обича малките лъжци.

 В отговор на това, че ги наказват за истината, децата започват самозащитно да лъжат. Те лъжат и за да получат във въображението си онова, което им липсва в действителността. В лъжите прозират истини за страховете и надеждите. Те показват онова, което човек мечтае да стане или да направи. Зрялата реакция към лъжата трябва по-скоро да цели да вникне в нейния смисъл, вместо да отрича съдържанието й или да осъжда автора й.

Не бива да задаваме въпроси, на които знаем отговорите. Не задаваме въпроса „ Защо?” За децата въпросът „защо?” е сигнал за родителско неодобрение и разочарование. Той носи товара на минали неодобрения.

Ако искаме да научим децата да бъдат честни, трябва да сме готови да слушаме и горчивите истини, а не само приятните. Ако искаме от децата ни да пораснат честни хора, не бива да ги принуждаваме да лъжат за своите чувства, били те добри, лоши или амбивалентни. Именно от нашите реакции спрямо чувствата, които децата ни изразяват, те ще разберат дали честността е най-добрата политика.

Родителският гняв

В детството ни не са ни научили да приемаме гнева като част от живота. Карали са ни да се чувстваме  виновни, че изпитваме гняв, и едва ли не грешни за това, че го изразяваме. Внушавали са ни, че да бъдеш ядосан означава да бъдеш лош.

Със собствените ни деца се опитваме да бъдем търпеливи – толкова търпеливи, че сме принудени рано или късно да избухнем.  Това, обаче, е като да си сдържаме дъха. И в двата случая възможностите за това сдържане е доста ограничена.

Когато сме ядосани, сякаш губим разсъдък. Крещим, наскърбяваме и нанасяме непозволени удари под пояса. Когато бурята премине, изпитваме вина и твърдо решаваме никога вече да не го повтаряме. Но се случва отново.

Какво можем да направим по този въпрос:

Трите стъпки към „мирното съвместно съществуване”:

1. Приемаме факта, че децата ще ни ядосват.
2. Имаме право да се гневим, без да изпитваме вина или срам.
3. Имаме право да изразяваме това, което чувстваме, при едно условие: можем да проявяваме гнева си, стига да не нападаме детската личност и характер.

Първата стъпка към овладяване на силните чувства е назоваването им на глас. Това служи като сигнал за онзи, към когото може да са адресирани, да се поправи или да вземе мерки.

Можем да съобщим на хората около нас как се чувстваме:

„Раздразнен съм”

„Нервиран съм”

Ако кратките изречения и мрачните физиономии не свършат работа, предприемаме втората стъпка. Изразяваме гнева си във възходяща градация:

„Ядосан съм”!

„Много съм ядосан”!

„Страшно съм ядосан”!

„Вбесен съм”!

Понякога дори само съобщаването за изпитваните от нас чувства е достатъчно. В други случаи е необходимо да се направи третата крачка – да изтъкнем причините за гнева ни, да посочим какви са ни вътрешните реакции и какво най-много би ни се искало да сторим:

„Като видя разхвърляните по пода дрехи, се ядосвам. Вбесявам се. Иде ми да отворя прозореца и да изхвърля всичко на улицата.”

Този подход дава възможност на родителите да излеят гнева си, без да навредят никому. Нещо повече – той показва на детето как безопасно да изрази своя гняв.

Децата се научават на онова, което виждат.

Автор: Светлана Сотирова

По книгата на  Dr. Haim G. Ginott  „Between Parent and Child” („Децата и ние”  Хаим Гинът )