Децата изпитват безусловна любов до момента, в който родителите им (и възрастните изобщо) започнат да разделят детето, а с него и любовта му. Детето обича. Обича всички. Обича по равно.

То не знае какво означава да обичаш някого повече от другиго. При него няма: “ако обичаш този или онзи, то мен ме обичаш по-малко”. То не разбира количествения израз на любовта. И точно заради това, неговата любов е безусловна – без условия, без равенства, без делби.

Но в един момент на детето се задава безумният въпрос: “кой обичаш повече – мама или тати” (или подобен) и тогава то е длъжно да раздели любовта си (защото е длъжно да се подчини на желанието на възрастния, който изисква отговор от него). Тогава започва голямото мерене. Тогава започват условията, защото в съзнанието на малкото дете все още няма адекватен чувствометър, с който да прецени коя любов му дава повече.

Затова то избира онзи, който му ДАВА повече – независимо какво – внимание, пари, грижи, играчки, лакомства – без да знае какво представлява истинската стойностна любов, защото никой не си прави труда да му обясни какво е нейното естество. Ще кажете: “детето знае”. Да, знае наистина какво е любов – но знае какво е чиста любов. Любовта, която дели не е чиста, затова и то няма как да я познава вече.

В момента, в който детето започне да измерва количествено любовта (който дава повече, обича повече) безусловността спира. Любовта вече е разменна. Стойността се превръща в цена (защото вкарваме количественото измерване), а цената няма само финансов израз. От тук нататък всичко в живота ни става разменно.

Ходиш на училище, не защото чрез него получаваш знание и развиваш ума си, а защото това е цената на позицията, която ще заемеш след това в живота. Оценката е цената на дипломата, която трябва да придобиеш. Дипломата е цената на бъдещата работна позиция, която от своя страна също се измерва с цена. Животът става количествен. Измерителен.

Учат ни как да завързваме полезни познанства. Учат ни на история- на дати, царе, събития. Но не ни учат на възпитание, дипломация, обноски, правилно артикулиране на желанията. Сдържаност, когато е необходимо и смелост, когато ситуацията го изисква. Не ни учат на мяра, нито на правилен подход.

Вземете исторически роман, без значение кой. От него ще научите много повече както за историята (особено ако е базиран на реални исторически факти и събития), така и за маниерите, привичките, нуждите на хората от съответния времеви отрязък. Ще научите как са се справяли с живота във време, в което той е бил изложен на непрекъсната опасност. Как са се водили преговори и ред други все полезни неща, които със сигурност ще запомните и ще ви бъдат много по-полезни и приложими в собственото ви развитие, от някаква години или партия, разтрогнала се и след това преименувала се n на брой пъти.

Учат ни на биология. Учим кръвоносна и нервна системи, но не учим как да се храним правилно, как да поддържаме един нормален режим, как да се грижим за тялото и ума си. Не учим до какво води прекаленото натоварване. Не ни казват, че от освен от физически болести, сърцето страда и от емоционални такива.

Говорят ни за секса, но не и за отдаването. Родителите евентуално благоволяват да ни разкажат за това какво представлява сексът във физическото му измерение, но за любов никой не ни говори. Затова за повечето хора, сексът си остава единствено физическо занимание. Реалната представа за сливането между двама души, за поделянето на живот, бит и разбирания, се изтиква някъде в периферията на възпитанието и образованието и си остава неясна.

Как бихме могли да създадем най-важните връзки – връзката със себе си, връзката с партньора и връзката с детето, когато животът ни минава в учене на редица излишни неща, които не са и наполовина толкова важни, колкото съществуването и развитието ни като личности, като партньори и като родители?

Добре че и тук ги има книгите, защото нито домът, нито училището са адекватно подготвени за подобни обяснения. Кой да попитаме тогава? Към кого да се обърнем? Учим “Ромео и Жулиета” и си изграждаме представа за това, че любовта означава жертва. Учим “Евгений Онегин” и си мислим, че любовта означава слабост.

Възхваляваме Ахил и неглижираме Хектор. Очевидно славата, единственото, величието на личността е по-важна от отдаването, общността, грижата, верността и принадлежността. В моите представи Ахил винаги е бил ниско проявление на мъжката енергия, защото това е енергия, която работи за себе си. Тя не защитава, не гради, не предпазва, не създава. Тя унищожава с цел – лична облага.

Представата за любовта на детето през годините не просто се видоизменя. Тя се допълва, потиска, разединява. Бива отричана, след това приемана. Докато стигнем до момента, в който тя се превръща в нещо твърде непостоянно. Нещо, което трябва да се заслужи. Нещо като награда, но награда, която винаги може да ни бъде отнета.

Любовта бива давана, но ако нещо се обърка, си я взимат от нас и я дават на друг. Енергията бива превърната в материя, макар и невидима, защото след като може да се отнеме, премести, убие, то това означава, че има все пак някаква форма, върху която можем да въздействаме.

И след като любовта е награда, то тя трябва винаги да бъде заслужена, оформена, опакована и поднесена като подарък в отговор на някакви заслуги. Така ден след ден живеем с усещането и с мисълта, че сме получили нещо заради нещо и на всяка цена трябва да го поддържаме, за да можем да задържим подаръка. В противен случай той ще ни бъде взет.

Така е и с любовта към себе си. Така се ражда въпросният егоизъм. Да дам любов на теб, означава дам любов от себе си, т.е. да се ощетя. Разбирате ли, когато вкарате мерната единица, когато има “повече/по-малко” винаги се създава усещане за недостиг, за ограниченост и крайност. Убиваме изобилието и безграничността. Винаги има усещане за “аз ти дадох повече”/”аз те обичам повече”/”моята любов е по-силна”…

Източник: http://www.highviewart.com