След освобождението на България, през нашите земи преминава Елена Блаватска – създателката на Теософията. Ето какво пише тя в статията си КРЪСТЪТ И ОГЪНЯТ за българите и древния ни обичай Сурва:

“Накъдето и да се обърнем, почти у всички народи непременно ще намерим тези общи реликви на древния култ. От арийците, халдеите, зороастрийците, перуанците, мексиканците, скандинавците, келтите, древните гърци и римляни те напълно са преминали към съвременните парси. Финикийските Кабири и гръцките Диоскури са частично възродени във всеки храм, във всяка катедрала, във всяка селска църква, а християните-българи, както ще покажем по-долу, дори напълно са запазили култа към Слънцето.

Повече от хиляда години този народ, за който преди последната Руско-турска война знаеха малцина, е бил покръстен в християнството. И въпреки това те си остават същите езичници, както и по-рано. Ето например как те празнуват Рождеството и Новата Година. И до днес те наричат този празник Сурваки, тъй като той съвпада с празника в чест на древния  бог Сурва.

В славянскта митология това божество – Сурва – очевидно е идентично на арийското Суря – Слънцето – бога на топлината, плодородието и изобилието. Корените на този празник отиват далеч в дълбините ва вековете, тъй като много преди християнството българите са се покланяли на Сурва и са посвещавали празника на Новата Година на този бог, молейки го да благослови нивите им и да изпрати на тях самите щастие и поцъфтяване. Този обичай е запазен в цялата му езическа силаи макар че във всяка една местност има своите особености, обредите и ритуалите като цяло са едни и същи.

В навечерието на Новата година българите не работят и са задължени да постят. Младите моми приготвят голям сладкиш – платий, в който слагат корени с различна форма с млади кълнове, като дават на всеки име според неговата форма. Така един от корените те наричат къща, друг – градина, други – воденица, лозе, кон, кокошка, котка и така нататък, в съответствие с това каква поземлена собственост и какви земни богатства притежава семейството. В този символ на рога на изобилието са представени дори такива ценности като украшения и кесии с пари. Освен това в сладкиша поставят старинна сребърна монета, наречена бабка, която се превързва с червена нишка така, че да се получи кръст. Тази монета се смята за знак на късмета и щастието.

След залез слънце и някои обреди, включващи молитви към залязващото светило, цялото семейство се събила около голяма кръгла маса, която се нарича паралия; върху нея се поставя описаният по-горе сладкиш, сушени плодове, царевица, тънка восъчна свещ и накрая голяма кадилница с благовоия от най-високо качество – за бога.

Главата на семейството, обикновено най-възрастният от неговите членове – дядото или бащата – с особено благоговение взема в едната си ръка кадилницата, а в другата свещта и обикаля къщата, окадявайки всичките четири ъгъла, като започва и завършва откъм източната страна; при това той произнася различни обръщения към бога, завършвайки с християнското “Отче наш, иже еси на небесех…”, адресирани към Сурва.

След това свещта се скрива и се пази през цялата година, до следващия празник. Смята се, че тя притежава чудотворни лечебни свойства и се пали само когато някой от семейството е болен, като се смята, че това ще излекува болния.

След този обред най-възрастният взема нож и разрязва сладкиша на парчета, според броя на членовете на семейството. Получавайки своето парче, всеки бърза да го разгледа. Най-щастлив през предстоящата година ще е този, у когото в сладкиша се окаже старинната монета с кръста от червен конец; той е смятан за избранник на Сурва и всички завиждат на щастливеца. Следващи по важност са символите на къщата, лозето и останалите; в съответствие с намереното човек узнава своя хороскоп за предстоящата година. Най-нещастен ще бъде получилият котка; той пребледнява и трепери: горко му, защото е обкръжен от врагове и трябва да се подготви за тежки изпитания.

В това време в пещта слагат голяма цепеница, символизираща пламтящ олтар, и запалват огън. Това дърво гори в чест на Сурва и представлява оракул за цялото семейство. Ако то гори през цялата нощ и не угасне – това е добър знак; в противен случай се очаква смъртта на някой от членовете на семейството и празникът завършва със силен плач.

През тази нощ не спят нито момите, нито момците. В полунощ започват предсказания, чудеса и разнообразни обреди, в които горящата цепеница изпълнява ролята на оракул. Млада пъпка, хвърлена в огъна и гръмко пукнала се, означава бърза и щастлива сватба – и vice versa. Късно през нощта младите двойки излизат от домовете си и отиват на гости на познати, минавайки от къща на къща, разменяйки си поздрави и въздавайки благодарност към божеството. Тези двойки се наричат Сурвакари; всички момци носят големи клони, украсени с червени ленти, старинни монети и изображение на Сурва; по пътя те пеят в хор песен, толкова своеобразна, колкото и необикновена.Пеещите Сурвакари, получили във всеки дом възнаграждение за добрите пожелания, на разсъмване се разотиват по домовете си…

Ето така символите на екзотеричния култ към Кръста и Огъня на древната Аряварта вървят ръка за ръка в християнска България…

„Theosophist“, November 1879.