„Някога търсех любов като малка черна рокля. Любов, която да ме кара да се чувствам секси, красива, желана. Която да ми дава грешния тип внимание и да ме убеждава, че точно от него имам нужда. Любов, която не ми обещава бъдеще, но ме кара да мечтая за него.

Някога търсех любов като петък вечер. Любов, която да разсее седмичните ми проблеми, да намали умората, да притъпи болката. Любов, с която да говорим на чаша вино.

Любов, която ме убеждаваше, че маската, която съм си сложила, е достатъчно красива, стига да я запазя на лицето си. Любов, която ми казваше, че не иска да ме загуби, но пък и нищо не иска да ми даде. Любов, която ме държеше на ръба.

Любов, която ми казваше, че си пише с майка си посред нощ. Моля те, любов, не съм глупачка. Някога любовната мъка приличаше на махмурлук.

Болезнена, срамна… от която те присвива стомаха, от която главата те боли. Махмурлук, вследствие на лоши решения. А ти беше точно това – лошо решение, което вземах отново, и отново, и отново. Но също като всеки махмурлук, и моята любовна мъка траеше кратко.

Обещах си повече да не вземам лоши решения. Кого ли заблуждавах, не след дълго отново пиех от твоята отрова. Виждах се в огледалото – моето глупаво аз, което се надяваше точно ти да запълниш празнотата. Дори само за миг.

Предполагам, че един ден просто се уморих от всичко това. Напоследък се надявам на любов като любими стари дънки. От онзи тип любов, която мога да нося в студена сутрин, докато бродя из града, или на вечеря с приятелите ми. Любов, която ме кара да се чувствам удобно, да се чувствам като себе си, която е надеждна и вярна. Любов, която е искрена с мен.

Любов, която не ме залъгва с напразни надежди. Напоследък се надявам на любов като неделя сутрин. Любов, с която да осъществя всички сладки клишета. Любов, на която да разкажа първия си любим филм. Любов, с която искам да остарея. Любов, която ще ми позволи да прибера всичките си страхове в най-горното чекмедже, точно до неговите страхове.

Любов, която ще ме убеди, че багажът, който нося, не е чак толкоз тежък. Любов, която ще ми разкаже колко много обича семейството си, докато пием сутрешно кафе.

Напоследък съм готова за онази нежна ежедневна любовна мъка. Любовна мъка, която е дребна, но влудяваща, досадна, нелепа. Любовната мъка, която животът ни причинява.

Хубавото е, че и двамата имаме чувство за хумор и знаем, че тези дребни проблеми траят кратко. Хубавото е, че можем да се разсмиваме един друг, да се мотивираме един друг, да бъдем като любима песен в тежък момент един за друг.

При такава любов няма да ме питаш коя е любимата ми книга, а защо ми е любима. Нещо, което отдавна исках да разкажа на някого. В такива дни ще мога да се погледна в огледалото и да бъда горда със себе си, да бъда безкрайно благодарна, че имам такъв човек до себе си.

Някога търсех един вид любов, която всъщност не беше любов. Но напоследък се надявам, че съм открила какво значи истинска любов. Напоследък вярвам, че мога да бъда обичана и мога да обичам с точно такава любов.“

Ерин Кини