Фриц Риман (1902 – 1979) е немски психолог и психоаналитик. Той е съосновател през 1946 година на Института за психологически изследвания и психотерапия в Мюнхен. В своята книга „Основни форми на страх: Една дълбинно-психологическа студия”, издадена през 1961 година, на базата на богатия си психотерапевтичен опит класифицира четири основни форми на страх при отделните психологически типове:
- Страхът от себеотдаването, преживяван като загуба на Аза и зависимост, характерен за шизоидния тип личности.
- Страхът от превръщането в самия себе си, преживяван като незащитеност и изолиране, характерен за депресивния тип личности.
- Страхът от промяната, преживяван като преходност и несигурност. Характерен за натрапливия тип личности
- Страхът от необходимостта, преживяван като окончателност и несвобода, характерен за хистеричните личности.
Според Риман, надценяването на един от четирите основни страха води до създаването на четири структури на личността, които всички ние в различна степен познаваме, и които повече или по-малко, са част от всеки от нас. Той отбелязва, че най-обременяващи са страхове, преживени твърде рано в детството, във възраст, когато детето все още не е в състояние да развие съпротивителни сили спрямо тях. Авторът описва четири структури на личността – нормални структури с известно акцентиране. Ако обаче, акцентирането се превърне в отявлена едностранчивост, то достига гранични стойности, които трябва да се схващат като изкривени форми или екстремни варианти на четирите нормални основни структури.
Така се стига до невротичните варианти на типовете структури, които психотерапията и дълбинната психология описват в четирите големи форми на невроза : шизоидност, депресия, натрапчива невроза и хистерия.
Основната форма на страх при шизоидния тип индивид е страхът от себеотдаването. Той избягва преди всичко близки лични контакти, не допуска в интимен план никого до себе си, бои от срещите насаме с някого, с един партньор, и се опитва да направи човешките отношения делови. Най-много от всичко той би желал да притежава шапката-невидимка от приказките, с чиято закрила би могъл, неразпознат, да участва и да се намесва в живота на другите, без да трябва да жертва нещо от себе си. Такива хора създават у околните впечатление на далечни, хладни, дистанцирани, трудно разговорливи, сухи, дори студени. Често те изглеждат странни, чудати, неразбираеми и изненадващи в своите реакции. Човек може дълго да ги познава, без действително да ги опознае. Стремеж на шизоидния индивид е да стане възможно най-независим. Затова той се дистанцира от останалите, има нужда от разстояние спрямо тях, не ги оставя да се приближат твърде много, никога не се обвързва изцяло с тях. Нарушаването на тази дистанция той възприема като заплаха за неговото жизнено пространство, като застрашаване на потребността му от независимост, на неговата цялостност и той решително се брани срещу това.
Отбягването на всяка доверена близост заради страха от Ти, от откриващото се отдаване, прави шизоидния човек все по-изолиран и самотен. Неговият страх от близостта се появява най-вече тогава, когато той се приближава към някого или някой към него. В такива ситуации той става отхвърлящ, дори враждебен и рязко отблъсква другия, като внезапно изключва, прекъсва контакта, оттегля се в себе си и става недосегаем. По този начин между него и околния свят зейва пропаст, която с годините става по-дълбока и все повече го изолира.
Последствията от това обстоятелство стават все по-проблематични: заради отдалечеността си от света на другите той знае твърде малко за тях; празнотите в опита му с хората стават все по-големи и оттук произтича неговата несигурност в междуличностното общуване. Поради своя повърхностен контакт със света на другите хора шизоидният човек не разполага с възможността за ориентиране в него, и така той се колебае в преценката за своите преживявания и впечатления, съмнявайки се дали може да ги положи навън като действителност, или те са само негово „внушение“ и принадлежат единствено на неговия вътрешен свят.
Основна форма на страх, при депресивния човек е страхът да станеш самостоен Аз, който дълбоко в нас бива преживян като отпадане от защитеността. Първото следствие от това е, че така другият, партньорът получава свръхценност. Любящото желание за себеотдаване се нуждае от партньор. Тук е заложен централният проблем на хората, които определяме като депресивни: те в по-голяма степен от другите са зависими от партньорите си. Разделящата Аз и Ти бездна ги измъчва. Депресивният иска да бъде и да остане възможно най-близо до другия. Той преживява със страх всяка дистанция, всяко отдалечаване и отделяне от партньора и се опитва да я предотврати.
За него далечността означава да бъдеш оставен сам, да бъдеш изоставен, а това обстоятелство може да го доведе до дълбоки депресии, дори до отчаяние. Зависимостта сякаш е нещото, което му дава тази сигурност и той се опитва да направи себе си зависим от другия, или другия от себе си. Този, който е зависим от някого, се нуждае от него, а да се нуждаят от теб привидно обещава една известна гаранция, гаранцията да не бъдеш изоставен. При депресивните хора доминиращият страх е този от загуба и изолираща дистанция, от раздяла, от незащитеност и самота. Когато депресивният узнае, че ставането себе си, индивидуацията, неизбежно означава една разделяща другост, той или се отказва от това, или не го позволява на партньора. Той е сателит на някого или прави този някой свой сателит. Така депресивният сякаш живее живота на спътник, на ехо, един само отразяващ живот, или пък го налага на другия.
Страхът, че неговата собствена самостоятелност или тази на партньора би могла да доведе до разделяне на пътищата и с това до една възможна загуба, съдържа истинното ядро, че всяка индивидуация и самостоятелност ни изолира в някаква степен. Колкото повече ставаме самите себе си, толкова повече се различаваме от другите, толкова по-малко е общото ни с тях. Дори само различаването от другите, може да породи у него страха от загуба, защото той преживява това като отдалечаване и отчуждаване. По тази причина той се опитва да се откаже от всичко отличаващо го от другите.
При натрапливия индивид, основната форма на страх е страхът от преходността. Най-общото следствие е от този страх е, че той е склонен да остави всичка по старому. Промени от всякакъв род напомнят за преходността, която той на всяка цена иска да избегне. Затова и търси да открие или да създаде все същото, вече известното и познатото. Когато нещо се промени натрапливият индивид се чувства смутен, обезпокоен, дори уплашен. По тази причини той се опитва да възпрепятства, спира или ограничава промените, и ако е възможно, изобщо да не ги допуска.
Той е настроен срещу каквито и да е било нововъведения, което с времето все повече се превръща в Сизифовска задача, защото животът е постоянно в течение, всичко е в процес на непрекъсната промяна, всичко е в потока на вечно възникване и загиване, който не може да бъде спрян. Натрапливият индивид избягва всеки нов опит или, ако това не е възможно, го преиначава и приравнява към вече познатото и сигурното. Това понякога прераства в съзнателна или несъзнателна недобросъвестност, като например човек пропуска някои детайли от новото, тълкува ги тенденциозно или просто афектирано ги отхвърля с аргументи, често достатъчно плитки, за да стане ясно, че на него не му е до обективност, а до спасяване на една твърдо вкоренена нагласа, която не бива да бъде разклащана. Надценяването на потребността от сигурност е основния проблем на натрапливите хора. С това се свързват предпазливост, предвидливост, целенасочено дългосрочно планиране, изобщо нагласата за трайност.
Разгледано от страна на страха, ние можем да опишем техния проблем като страх от риска, от промяната и преходността. Те приличат на онзи човек, който искал да влезе във водата едва след като се е научил да плува — те, така да се каже, са плувците на сухо в живота. Този начин на поведение и нагласа също може да приеме всякаква степен и да се изрази в най-странни форми. Някои хора с натрапливи черти имат пълни гардероби, но винаги носят само старите си дрехи, за да имат „резерви“, сърцето им се къса, когато трябва да облекат нещо ново — те по-скоро предпочитат опасността, дрехите да „излязат от мода“, да бъдат разядени от молци, или да останат неносени. Да използващ нещо ново означава да го изложиш на времето и с това на преходността, да го изтъркаш и така да предопределиш края му. А всичко, което има край, напомня за преходността и в крайна сметка за смъртта.
Тенденцията за избягване на страха от промяна и преходност ние откриваме и в закостенялото придържане към завареното по традиция във всички възможни области. Традиции от семеен, обществен, морален, политически, научен и религиозен характер водят до догматизъм, консерватизъм, предразсъдъци и до различни форми на фанатизъм. Колкото по-закостеняло човек ги застъпва, толкова по-нетолерантен става той към всеки друг, който ги атакува или поставя под въпрос. Зад това винаги стои страхът, че обичайното, наученото, повярваното, познатото, което ни дава сигурност, би могло да бъде релативирано посредством нови възгледи и развитие, така че евентуално да се окаже грешка или заблуда, и заради това ние да трябва да се пренастройваме, да променяме себе си. Колкото по-тесни са собственият хоризонт и жизненото пространство, колкото повече човек иска да ги запази непроменени, толкова повече той се страхува да не загуби своята сигурност заради новото развитие на нещата.
При хистеричният човек страхът е от неизбежното, от необходимостта и от ограничеността. Хистеричните хора решително се стремят към промени и свобода, казват „да“ на всичко ново, обичат да рискуват.
Бъдещето, което се простира открито пред тях с всичките си възможности, е големият им шанс. За тях всичко трябва да остане относително, жизнено и цветно — важно е единствено настоящето, мигновението. „Carpe diem“ — използвай възможността, вероятно тя никога няма да се появи отново е техният основен девиз. Миналото е отминало и вече не е интересно; бъдещето е широкото поле на възможностите, но те всъщност не са запланувани — това отново би било прекалена установеност, важно е само човек винаги да е отворен за тях, готов да се откъсне от наличното. Те живеят в мигновението, не с твърди планове и ясни цели, а винаги в очакването на нещо ново, в търсенето на нови очарования, впечатления и приключения, да се оставя да бъде отклоняван от нещо и съблазнявай от царящите в момента възбуди или желания, които му се предлагат отвън или отвътре. Такъв човек се нуждае преди всичко от чувството за свобода, защото порядките и закономерностите констелират страха от определянето, от невъзможността да избягаш. Общовалидните, задължителни порядки биват преживявани предимно под аспекта на ограничаване на свободата и затова по възможност отхвърляни и избягвани. Така преследваната свобода е повече свобода от нещо, отколкото за нещо.
Хистеричният човек най-много се страхува, и по възможност избягва всичко, което ни определя и ограничава веднъж завинаги: биологични дадености като половите роли на мъжа и жената, стареенето и смъртта, но също така и конвенции, предписания и закони, всякакъв вид правила на игра, които един колектив създава с оглед на общуването между хората. Той се бои най-много от неизбежно ограничаващите ни страни на живота и света, които обикновено обозначаваме като действителността – „реалността“. Следователно става дума за света на фактите, към който ние трябва да се приспособим и който трябва да приемем, съзнавайки нашата зависимост от закономерностите на живота. Хистеричният човек разполага с тази реалност твърде нашироко: поставя я под въпрос, омаловажава я или я недовижда, опитва се да я взриви, да й се изплъзне и да използва всички останали възможности, за да я избегне и да не я признае.
С това той придобива една привидна свобода, която обикновено с времето става все по-опасна, защото така човек живее всъщност в един недействителен, илюзорен свят, в който съществуват само фантазии, възможности и желания, но не и ограничаващи реалности. И колкото повече се отдалечава от реалността, толкова повече той заплаща своята привидна свобода с факта, че не познава „действителната действителност“, че не може да общува с нея. Поради тази причина, опитите му да участва в нея са твърде неумели и затова протичат разочароващо, вследствие на което той още повече се оттегля в своя свят на желанията, а пропастта между този свят и действителността става все по-голяма — неизбежният дяволски кръг за хората с хистерична структура.
Източник: magnifisonz.com
