Всеки заслужава онова време и съсредоточено внимание, което другите могат да му подарят. Вместо непрестанно да бързаме, можем да си подарим ценен споделен миг. Първият пример са децата, за които е важно да се чувстват така, сякаш са единствени по рода си. Да знаят, че са специални. Същото важи и за порасналите деца. Когато получаваме внимание, насочено само към нас самите, се чувстваме значими, справяме се по-добре с трудностите и подобряваме общуването си. И ако днес получаваме от него, то утре следва да го подарим на близките си, които също очакват да са специални.

По мое мнение, съсредоточеното внимание е най-крещящата нужда, която детето изпитва, защото ние, родителите, особено трудно я осъзнаваме и още по-трудно я задоволяваме. Има много причини поради които не можем да я разпознаем.

Една от основните причини е, че останалите неща, които вършим за детето, ни изглеждат достатъчни. Например специалните награди (сладолед или бонбони), подаръците и изпълнението на необичайните молби изглежда заместват съсредоточеното внимание в момента.

Тези любезности са добри, но е сериозна грешка да ги използваме като заместител на истински съсредоточеното внимание. Намирам, че е голямо изкушение да си служиш с такъв тип заместители, защото награди или подаръци е много по-лесно да дадеш – те отнемат много по-малко от времето ни.

Но отново и отново съм се уверявал, че децата ми не се развиват по възможно най-добрия начин, не се чувстват пълноценно и не постъпват най-правилно, ако не им дам това скъпоценно нещо – съсредоточеното внимание.

Тиранията на бързането

Защо е толкова трудно да съсредоточим вниманието си? Защото изисква време. Редица изследвания са направени и много книги са написани, за да покажат, че времето е най-ценното нещо, което притежаваме.

Да разсъждаваме така. С дадените ни 24 часа на ден и 7 дена в седмицата е съвсем невъзможно да изпълним всичките си задължения. Това твърдение е вярно и то ме кара да спра и се замисля. Не е възможно да се справя с всичките задължения в живота си така, както бих искал. Трябва да се изправя пред този факт. Ако не го сторя, лековерно ще отсъдя, че ще се справя някак си, и щом го реша, ще се окажа подвластен на тиранията на бързането.

Тогава форсирането автоматично ще поеме кормилото на живота ми и ще започне да контролира времето ми. Това би било добре, ако бързането беше важно. За съжаление, то обикновено не е важно. Вземете например свещения телефон. Казвам свещен, защото измества почти всичко останало. Звънящият телефон трябва да получи отговор, независимо от времето, мястото и ситуацията.

Семейството ни може да има на разположение няколко чудесни моменти по време на вечерята. Това е най-важно за мен. Но ако настойчивият телефон звъни, дава му се почти свещеното право да обърква, разстройва и даже да прекъсва семейното ни общение. Тиранията на бързането отново взима връх над важните неща в живота ни.

Знаете ли, в краткия живот, с който разполагаме, нямаме достатъчно време, за да бъдем контролирани от спешното, а трябва да можем да вършим важното. Но може и вълкът да е сит, и агнето – цяло.

И така, какво да сторим? Струва ми се, че има само един отговор. И той не е нито прост, нито лесен. Трябва да установим най-важните за нас неща, да определим целите си и да планираме времето си според тях. Ние трябва да контролираме времето си с цел да се грижим на първо място за важните неща.

Детето – как да го обичаме истински – Рос Кембъл

Издателство: Нов човек, novchovek.com

Източник: http://mostzaknigi.com