Копнежът да отдадеш себе си като напълно завършена, цялостна личност на друга такава – не търсещи половината си души инвалиди. Когато обичаш знаеш, че сърцето ти иска да принадлежи на този човек и именно желанието, не нуждата ви свързва за цял живот. Тогава дори името на любимия човек звучи по един особен начин…

Желанието да отвориш сърцето си носи и страх от нараняване, но какво е любовта, ако я даряваш само в безопасност?

Обикновено е тихо… Когато обичаш нямаш нужда от показност, от гръмките клетви и декларации. Достатъчно ти е само да усещаш другия…

Любовта не е и изгарящото привличане. А нежното присъствие, дори когато те няма за себе си. Любящото търпение, когато виждаш последния си миг. Да се оставиш… Да се довериш… точно когато не вярваш на никого. Дори и на себе си. Особено тогава.

А болката ще каже някой… Да, болката. Това е като да погледнеш в другите очи и да пропаднеш. Но – да знаеш, че падайки, може да се одраскаш от пукнатините на душата му. И да продължиш да пропадаш… Завинаги. Безвъзвратно. Лекувайки ги… С любов.