Кого да обичам

Направих си чай, глътнах два аспирина, подвих крака в любимия си фотьойл и въпреки приятната топлина, се завих с дебело вълнено одеяло.

Все повече се вглеждах в себе си и се ненавиждах. Ненавиждах съвсем случайното си присъствие в тази къща. Случайно, защото преди няколко години разбрах, че някъде по света дишат, ходят, въобще живеят двама души, които са истинските ми родители. А старият професор и жена му просто са взели един кряскащ вързоп, за да предадат някому обичта си, просторната къща, да осмислят целия си изпълнен с труд живот.

Обичам ги.

Колкото повече остаряват, толкова по-силна става обичта ми.

Когато една „услужлива“ съседка ми разкри тайната, нито за миг не трепнах. Не се подвоумих кого обичам. Чувствувах го не само със сърцето, но и с разума си. Нищо не им казах. Нямаше да го преживеят, особено татко.

И тогава отидох в същия този родилен дом, т. е. не в него, а в недостроената му сграда. Качих се на последния етаж, влязох в неизмазано помещение и въпреки нахлуващия студен вятър седнах на покрития с вар и стърготини под.

Какво от това, че двама души са се обичали? Излиза, че любовта им не е била достатъчно силна, щом са ме зарязали.

Всеки може да посади едно коренче. И да отмине.

Коренчето пониква, но няма кой да го полива и току-що покълналият филиз завяхва. Хората минават покрай него и отминават. Някой обаче се спира. Донася вода, полива го и когато то се закрепя и първото листо покарва, го изрязва и засажда на нова почва – по-здрава и силна.

… Може би още дълго щях да се ровя из спомените си, но прииждащите хора с цветя, фотоапарати и усмивки ме сепнаха. Поглеждам часовника. И без това съвсем закъснях, нека погледам как излизат майките с бебетата. Защото събралата се група е от щастливи бащи, баби и роднини, които и друг път съм виждала в двора на родилния дом.
И наистина скоро се появява първата майка, заедно с акушерката, която й подава увитото бебе. Веднага към нея се втурва тълпа роднини. Последен остава, както по всичко личи, таткото. Смутено пристъпва от крак на крак, все пак накрая се решава и хуква към момичето.

Победа. Стигнал е пръв.

Отзад бабите го дърпат. Купчина от букет, бебе, баби, татко. Отправят се към спрелите наблизо таксита. В това време излиза и следващата майка. Тя не е така ослепително млада и разбирам, че не й е за пръв път. И към нея се запътва група роднини. И пак букети, щастливи лица и възгласи. Един фотоапарат запечатва щастливия миг.

Зад гърба ми си говорят момичета и момчета. През ръка са преметнали бели престилки – явно студенти. И те като мен гледат. Подхвърлят беззлобни шеги по адрес на бебетата, на татковците.

Тъкмо решавам, че е крайно време да тръгвам, когато до тротоара спират три коли, нагиздени като за сватба. От тях слизат толкова много хора, че не мога да си представя как са се събрали преди това в колите.

Двама с фотоапарати застават отстрани в дебнеща стойка. Струва ми се, че всеки момент от някъде ще гръмне музика.
Ето излиза и майката. Съвсем млада, надали има повече от осемнайсет години. Очаквам всеки момент да я грабнат на ръце заедно с бебето. Но… хората от трите коли дори не я забелязват.

Озъртам се и търся нейните посреща чи.

Момичето бавно слиза по стълбите. За миг поглежда към чакащите, а после вперва поглед към бебето. Виждам как стиснатите й устни се отпускат и лицето й светва. Слиза внимателно по стълбите и не отделя очи от белия вързоп.
В този момент един як мъжага, който е хванал под ръка едра стрина, се провиква: „Ей ги нашите, бе. Ето ги!“

На вратата е застанала млада усмихната жена. В ръцете си държи едно бебе, а зад нея акушерката носи още едно.
Самотното момиче отстъпва и прави път на втурналите се роднини, които заплашват да задушат и майката, и двете бебета.

Колко тъжни очи има това момиче. Чувствувам се безпомощна, всеки момент ще ревна. Обръщам се към студентите. Очите ми се спират на едно от момчетата. Поглежда ме и то. Не разбрах как едновременно си кимнахме и след минута вече и двамата тичахме към момичето. Стигнахме до нея почти едновременно. Той я обгърна, а аз взех бебето.

Сковах се цялата,

за първи път пипах такова малко същество.

– Но, моля ви, аз трябва да чакам тук! – възпротиви се шофьорът на таксито, в което се качихме. Момчето извади една десетолевка (сигурно цялото му студентско богатство) и мълчаливо му я подаде.

Все още не можех да се отпусна и чувствувах цялото си тяло като вдървено, раздвижи ме потръпването на главата на момичето, което се беше облегнало на рамото ми, и няколко горещи сълзи опариха ръката ми.

Други интересни статии, които подбрахме специално за Вас: