Ако ме видите, трудно ще предположите, че знам нещо за женствеността – не нося рокли, не ползвам декоративна козметика, косата ми е къса, а по ръцете ми можете да изучавате анатомията на мускулите. С една дума съм по-скоро пример за „как не трябва”.
И затова искам да разкажа за това, как разбрах че женствеността не е червено бельо и ефектно пърхане с мигли, и не е нещо, което трябва да „разкриваш”, борейки се с всички сили да събудиш „богинята” в себе си, а състояние, което се ражда от едно просто усещане…
Женствеността не е примамка. Това е светлината, която започва да струи отвътре, когато изчезне страхът.
Правилният мъж те подравнява. Той стартира целебния механизъм, който коригира всички неизправности. Той не те прекроява, не те разрушава и изгражда наново, но ти помага да разбереш, че всичко може да бъде различно – ти самата можеш да бъдеш друга. И вече зависи само от теб да поискаш тази нова реалност и ново Аз. Или просто да предпочетеш да се скриеш в любимата си самота.
Женствеността за мен е преди всичко хармония. Хармония на всички системи. Затова и говоря за подравняване.
Но аз не започнах по този начин…
Преди четири години реших да се разведа, смених работата си и се изнесох от къщи, за да се озова само година по-късно на сеанс при психолог хлипайки: „Направете от мен момиче, моля ви! Не мога повече така!”
Така… Винаги и за всичко разчитах единствено на себе си, не вярвах на никого, гравитирах около мъжкия стил на обличане, притежавах военна дисциплина, див работохолизъм и непробиваема вътрешна броня. Чувствах се абсолютно сбъркана и крива. Имах чувството, че искам не това, което искат момичетата на моята възраст. И вече започвах да си мисля, че мама беше права – на 27 трябва да се мисли за семейство, а не да се кръстосва с непознати и да се ходи с кубинки и раница.
Една част от мен осъзнаваше, че ми е нужен силен и смел мъж, с твърд характер и трезв разум – “все едно съм аз”, а другата част се разкъсваше от суровата реалност и осъзнаването, че точно тези мъже, по правило имат нужда от нежни и сладки котенца, а аз съм по-скоро жена–кон, в която няма нищо красиво, слабо и беззащитно.
Ходех на срещи обличайки най-красивите си рокли, но още на петата минута разбирах – не, не е това, не е този… и той също не ме харесва. С никой от тях не успях да почувствам, че съм намерила „своя дом”.
Но бях упорита – още по-щателно избирах роклите си, още по-старателно гримирах очите си, четях какво ли не на тема „разкриване на женствеността” и следвах препоръките на психолога. С една дума упорито работех над „богинята в мен”. Но… все си оставах „редник Джейн”. Не можех да залича войника от себе си. И сякаш ставах още по-смачкана и свита.
Докато един ден просто ми писна да се преструвам. Силите ми свършиха. И се ядосах… А в „качественото” отчаяние можеш да намериш огромни ресурси.
И си казах: да вървят по дяволите всички рокли, женствености и копнежи по „истинската любов”! Не искам повече да се измъчвам, да вървя против себе си, да разравям детските си травми и да съжалявам за това, че се справям сама и да плача от безизходица по цели нощи.
Край. Спирам да се боря със своите демони! Ще ги хвана за ръка, ще им приготвя сладкиш и ще застана от тяхната страна. В края на краищата те познават много партита с алкохол.
Отмених всички срещи, разчистих гардероба и си върнах правото да бъда „неудобна” и да не се извинявам за шума от моите доспехи. Нямах какво да губя. Изразходих толкова сили да бъда добро момиче, което може да се хареса на добро момче, че някак си съвсем пропуснах факта, че не си струва да го правя.
Това беше потресаващ опит за освобождение. От маските и от компромисите. В този момент открих в себе си такъв заряд от сила и жизнеустойчивост, за които само можех да мечтая. И изведнъж разбрах – аз вече съм цяла и силна, имам ръце, които умеят да лекуват, и различни очи. Открих в себе си жената, която не се страхува. И с пепелта от изгореното минало, рисувах бойни окраски по лицето си – като символ на уважение към живота и лична благословия на тази победа.
От този момент нататък за мен женствеността не е хитрости, трикове и сакрална сексуалност. Женствеността за мен е „действие и съзидание”. Не да чакаш, да молиш, да манипулираш и да откриваш в себе си богиня, а да бъдеш земна. Ако има някой, който да разбира от това изкуство, това е Клариса Естес в нейната „Бягащата с вълци“.
…И сега си мисля, че Саша се влюби в мен именно такава – естествена, обичаща да готви и да танцува, умееща и да мълчи, и да се смее, и да пие, и да плаче… Не в богинята, а в обикновената земна жена. Без корона на главата.
И се питам – защо се получи? Как стана възможна близостта? Карма ли беше, съдба ли…? И единственият смислен отговор, който откривам и който ми звучи правдоподобно е: Искреност. Когато ти все още не познаваш достатъчно другия, но вече не можеш да го лъжеш, защото повече никога не искаш да лъжеш самата себе си, тогава той, другият става „все едно си ти…”
Докато не се научих да бъда искрена със себе си и не започнах да ценя своята неповторимост, аз просто не бях готова за “голямата Среща”. Не можех да обичам някой, който не съответства на образа в главата ми. Защото най-напред трябваше да се справя с моя собствен образ и с онези мои демони…
За тези четири години аз успях да разбера истинския смисъл на думите „Аз” и „дом”.
И да науча, че най-мъжествени и най-женствени сме тогава, когато сме честни пред себе си, и когато намерим в себе си сили да кажем на другия: „Остани!”.
