Защото разбра, че съм ти скъпа едва когато в мен не беше останало нищо… Защото реши, че ме искаш едва когато поисках да бъда без теб… Защото оцени любовта ми едва когато я уби…

Не искаш ли до себе си жена
със луда кръв, родена да обича,
от погледа ù (поглед на сърна) –
и свян, и страст, и нежност да надничат?
Когато се усмихва – да мълчиш,
изгубил ум и свяст. Изгубил почва.
Със дни да не ядеш и да не спиш.
И с всеки миг по-здраво да се вкопчваш
във тази обич. Искаш ли жена,
която знае точно колко струва,
жена със чест (на хиляди – една),
във мъжкото ти царство да царува?
Която би ти пазила гърба,
дори към теб куршуми да се носят,
която ще те иска все така,
дори и да осъмнеш утре просяк.
Жена, която има еликсир
за всичките ти рани и несгоди.
По този шарен свят, надлъж и шир,
към щастие с усмивка да те води.
Не искаш ли до себе си жена,
която нощем сладко да те люби
под пълната разнежена луна?
Знам – искаш! Ала вече ме загуби.

Васка Мадарова