“Прибери се, когато прецениш…”, “Отивай на море с Х и Y, отдавна не сте се виждали”, “Естествено… (че ще ходиш на покер, да пиеш, да гледаш мач, на куиз, където и да е…)”.
Ето това са получавали от мен мъжете, с които съм живяла. При това съвсем искрено.
Бащата на детето ми, чиято предишна връзка явно е била някъде в противоположния край на спектъра на човешките отношения, години живя на тръни с твърдото убеждение, че всяка такава реплика е заложен капан.
И щедрото предложение идва като в приказките – само за да те подмами и веднъж като го приемеш връз теб, ще се изсипе зловещо възмездие под формата на натякване, отмъщение, 10 години суша или обикновена чума. Но не.
Винаги съм действала съгласно европейските принципи за свободно движение на хора, стоки и капитали. Тоест не ми е хрумвало да определям на някого вечерен час, да му казвам кога и с кого може да излиза или пък да предявявам претенции да съм задължителен придружител.
Не ми е хрумвало да притежавам някого, мислите, времето, вещите му, парите му. Изпитвам и силна резистентност към концепцията на сватбата и брака. Не вярвам в изкуствения ексклузивитет със срок “докато смъртта ни раздели”. Далеч по-честна ми се вижда концепцията на свободния избор, който правим всеки ден.
Съответно, не е изненадващо, че съм чувала десетки пъти репликата “Искам жена като теб…” или “Защо жена ми не е като теб…” . Приятен гъдел за егото ми. Съвсем честно спечелена слава на бойното поле на Марс и Венера. И то с лекота.
Защото, пак ще кажа – най-хубавото в цялата работа е, че всичко и винаги е било съвсем искрено. И не ми е струвало нищо.
С една малка подробност – очаквам същото. Очаквам човекът отсреща да уважава безрезервно абсолютната ми свобода. Да, аз мога да не си я ползвам, да се откажа от нея в една или друга степен доброволно. Но ти никога и при никакви обстоятелства не бива да я поставяш под въпрос.
И винаги съм вярвала, че сделката си я бива. И че мъжете са особено ОК с нея.
До миналата седмица, когато психологът ми наклони глава и с равен тон ме уведоми “Нормалните хора трудно могат да понесат нещо такова. Нормален човек много трудно може да живее с… ами, с някой като вас. Да разбере подобно поведение. С цялата тази свобода и лични интереси. Боя се, че мъжете са много по-щастливи с другите жени.”
И оттогава не мога да спра да мисля, че е прав. Колкото и да се оплакват мъжете (а и жените), че отсрещният се опитва да ограничи свободата им, да ги контролира, да ги притежава, да ги усвои, да ги претопи, да ги направи част от себе си… това е единственото доказателство за собствената им ценност, което ще приемат.
Ако не им сложиш вечерен час, значи не ти пука дали ще се приберат. Ако не им преравяш телефона, джобовете, ума и душата, значи не проявяваш интерес към това, което са готови да споделят. Ако няма драма, значи няма важност.
Снимка: Thinkstock
В допълнение към това се появява плашещото прозрение, че по-скъпа от свободата, която получаваш, е само тази, която трябва да дадеш насреща.
Затова е време и двете страни да се разделим с голямата илюзия. Не, все още не го знаеш. Но, честно, не искаш жена като мен. Повече искаш да си важен, отколкото да си свободен. Нищо, че ще се оплакваш.
И всичко да си е нормално. Най-вече жената.
Автор: Цвета Димитрова
