“Като дете не обичах края на август. Прибирах се от село, трябваше да ми купуват учебници и тетрадки. Не ми допадаше мисълта, че свършват късните селски вечери. Колкото и да мразех да ме викат за вечеря, толкова и ми липсваше през септември, тази пуста закъсняла вечеря.

И скъсаните гуменки и някогашната бяла блуза, обелените колена, скъсаната топка от последното световно.

Липсваше ми дори и дядо ми, който ненавиждах, когато ме караше да спя от 2 до 4. Било много силно слънцето, дрън та пляс.

Определено не обичах есента. “Прочетохте ли си книгите”, беше въпроса с най-голяма тежест, но как да обясниш на учителката, че лепенката на Зидан, просто трябваше да я имаш…

Сега вече няма село, няма и училище. Няма и готова изстинала вечеря. Има здрави маратонки и чиста бяла блуза, но уви..

Има от 2 до 4, но дядо го няма.

Белезите по колената са си там, както и спомените.

Този път книгата е прочетена. Казваше се “Не пораствай! Капан е.”

Автор: Алис Русева