Похвалиха ме в института. Дадоха ми премия 50 рубли. И ми предложиха да се захвана с нещо друго.
Занесох вкъщи резултата от моя тригодишен труд – 50 рубли. Жена ми ме погледна с такъв поглед, както се гледа на… нищо.

Една голяма западна фирма ми предложи да купи моя патент за много пари. Но аз – не! Исках това да работи тук, при нас. Ходих по всякакви институции, предлагах им. Казваха ми: “Много яко, но това не е нужно на никого.”

Започнах да пия. Много да пия. Загубих работата си. Жена ми ме напусна. А за мен нищо не беше важно, освен пиенето.

Сутрин, обед, вечер. От сутрин до вечер бях мъртвопиян. Това беше страшно.

Веднъж почувствах, че скоро ще умра. И знаете ли, дори се зарадвах на тази мисъл. Тя изобщо не ме изплаши. Исках само едно. Да е по-бързо. Почнах да търся смъртта. Честно ви казвам.
Почнах да търся смъртта. Биех се с полицаите, закачах хората, съседите. Биеха ме, мушкаха ме.
Спях по улиците, лежах по болниците. Казвам ви, биеха ме до кръв.

И нищо. Пак се свестявах. Вкъщи, като улично куче, ближа раните си и пак се свестявам.

Само от едно се страхувах. Да се хвърля под влака или през прозореца. Само от това ме беше страх. Не знам защо! Боях се!

Веднъж пътувах в електричката. Бях много пиян. Мръсен, миризлив.
В нея имаше страшно много хора. Отново започнах да се заяждам с всички. Крещях, псувах. И знаете ли, гледах се отстрани и се радвах. Радвах се на своята мерзост. Радвах се!

И мечтаех само едно, да се намери поне един човек, който да вземе и да ме изхвърли от тази електричка, в движение. И мозъкът ми да се пръсне по релсите.

Не, всички седяха и мълчаха. Гледаха ме, но седяха и мълчаха.

Освен една жена, която пътуваше с детето си. Момиченце на 5 годинки. Чух какво каза момичето на майка си:
– Мамо, този чичко е луд. Страх ме е.
А жената му отговори:
– Не, той не е луд… просто му е зле.

Продадох технологията си на една западна фирма. Сега тя работи на практика във всеки втори мобилен телефон. А аз съм представител на тази компания. Но това не е толкова важно.

Жената от влака сега е моя съпруга, а момиченцето е моя дъщеря. Имаме и син. На четири годинки.
И това не е всичко. Не.
Възможно е и той… Този младеж, когото съдим в момента… да е длъжен да изгние в затвора. Може би това е неговата съдба. Кой знае?

Аз също трябваше да умра на улицата. Но не умрях!
Защото един човек – само един! – се отнесе към мен по-внимателно.
За разлика от другите.

монолог на физика от филма “12” на Никита Михалков

Източник: http://www.gnezdoto.net