Лекция на известната немска психоложка на тема „Невротичната потребност от любов” на събранието на Немското Психоаналитично Общество, 23-ти декември 1936г.
В какво се състои разликата между нормалната и невротичната потребност от любов? Наричам нормално това, което е обичайно за дадена култура. Ние всички искаме да бъдем обичани и се наслаждаваме, когато това се случи. Това обогатява живота ни и ни изпълва с щастие. В такава степен потребността от любов, или, по-точно, потребността да бъдеш любим, не е невротична.
При невротика потребността да бъдеш любим е преувеличена. Ако някой продавач е по-малко любезен от обичайното, това разваля настроението на невротика. Ако на някое събиране не всички са настроени дружелюбно към него – също. Не е нужно да даваме повече примери, защото това явление е добре познато.
Разликата между нормалната и невротичната потребност от любов може да бъде формулирана така: за здравия човек е важно да бъде обичан, уважаван и ценен от тези хора, които самият той цени или от които зависи; невротичната потребност от любов е натрапчива и неподбираща.
Сред всички проявления на невротичната потребност от любов искам да подчертая едно, което е особено характерно за нашата култура. Това е надценяването на любовта. Конкретно – имам предвид типа невротични жени, които се чувстват в опасност, нещастни и подтиснати винаги, когато до тях няма някой, който да им е безкрайно предан, който да ги обича и да се грижи за тях. Имам предвид също така жените, при които желанието да се омъжат приема натрапливи форми. Те се спират на тази страна от живота (сключването на брак) като хипнотизирани, макар и да са абсолютно неспособни да обичат и отношението им към мъжете да е очевидно лошо. Освен това, такива жени са и обикновено неспособни да развиват или реализират своите творчески възможности, дори и да са талантливи.
Съществената характеристика на невротичната потребност от любов – това е нейната ненаситност, която се проявява в ужасна ревност – „Ти си длъжен(на) да обичаш само мен!“. Наблюдаваме това явление у много съпружески двойки, в любовните интриги и даже в приятелството. Под ревност тук аз разбирам не реакция, основана на истински факти, а именно ненаситност и изискване да бъдеш единствен обект на любовта.
Още една проява на ненаситността на невротичната потребност от любов е потребността от безусловна любов. „Ти си длъжен/на да ме обичаш независимо от това, как се държа“. Това е много важен фактор, на който трябва да се обръща особено внимание в началото на анализа. През това време у аналитика може да възникне впечатление, че пациентът сякаш го провокира, но не с пряка агресия, а сякаш питайки с цялото си поведение: „Все още ли ме обичаш, даже въпреки това, че съм такъв/такава противен/противна?“ Такива пациенти реагират на най-малката промяна в гласа на аналитика, сякаш търсейки доказателства, че „ето, все пак не можеш да ме понасяш!“.
Потребността от безусловна любов се изразява и в искането им да бъдат обичани даже ако нищо не дават в замяна: „Да обичаш някой, който ти отговаря с взаимност, не е толкова трудно; я да видим ще можеш ли да ме обичаш, ако не получаваш нищо в замяна.“ Дори фактът, че пациентът е длъжен да плати на аналитика, му служи като доказателство, че първоначалното намерение на аналитика въобще не е да помага: „Ако искаше да помогне, нямаше да взима пари!“.
Аналогични възгледи се откриват и в отношенията им в собствения им любовен живот – типично изказване е „Той/тя ме обича само защото получава от мен сексуално удоволствие“. Партньорът е длъжен постоянно да доказва своята „истинска“ любов, жертвайки нравствените си идеали, репутацията си, парите си, времето си и т.н. Всяко неизпълнение на тези винаги абсолютни изисквания се интерпретира от невротика като предателство.
Има хора, които съзнателно не признават любовта, казвайки: „Всички тези приказки за любов са просто глупост. Дайте ми нещо реално!“. Като правило тези хора много рано са се сблъскали с жестокостта на живота и считат, че любов просто не съществува. Те напълно я отхвърлят от живота си. Истинността на това твърдение се потвърждава от анализа на тези личности. Ако преминават през анализ достатъчно дълго, те понякога все пак се съгласяват, че добротата, приятелството и привързаността наистина съществуват. И чак тогава изчезва ненаситната им страст по материални доказателства за чувствата. Истинското желание да бъдат любими започва да има превес, отначало тихично, а после все по-явно и по-явно.
Друг признак на невротичната потребност от любов е изключителната чувствителност към отхвърляне, която така често се среща у истеричните личности. Всеки нюанс и във всяко отношение, което би могло да се изтълкува като отхвърляне, те възприемат само по този начин и отговарят на това с прояви на ненавист. Един мой пациент има котка, която си позволява в някои случаи да не отговаря на галенето му. Веднъж, вбесен от това, пациентът просто хвърля котката към стената. Това е достатъчно демонстративен пример за яростта, която може да предизвика отхвърлянето у невротика.
Пациентите, при които срещаме непоколебимо, макар и несъзнателно убеждение, че любовта не съществува, обикновено са страдали от жестоки разочарования в детството, които са ги накарали да изключат от живота си веднъж и завинаги любовта, привързаността и приятелството. Това убеждение в същото време служи и за скриване от реално преживяване на отхвърляне. Например – в кабинета ми стои скулптурен портрет на дъщеря ми. Пациентката признава, че отдавна иска да ме попита, дали този портрет ми харесва. Отговорих: „Тъй като това е изображение на дъщеря ми, на мен ми харесва.“ Пациентката е потресена от думите ми, защото тя, без да го съзнава, счита любовта и привързаността за празни думи.
Да се даде определение на любовта е трудно. Нека тук се ограничим до общото и ненаучно определение на любовта като способност и желание спонтанно да се отдаваш на хора, дела или идеи, вместо в егоцентричен маниер да грабиш всичко за себе си. Невротикът е неспособен да се отдава заради тревожността си и силната скрита и явна вражда към околните, която той често е придобил много рано, обикновено вследствие на лошо отношение. Тази враждебност в хода на развитието си става все по-голяма. Невротикът от страх пред нея я изтласква. В резултат, дали заради страха, или заради враждебността, той никога не е способен да се „предаде на милостта на победителя“. По същата причина не е способен да си се представи на чуждо място. Той не се замисля, колко любов, време и помощ може или иска да му даде другият човек – той иска само всичкото време и всичката любов! Затова той приема като оскърбление всяко желание на другия да бъде понякога сам, или интерес към нещо друго или някой друг.
Невротикът не си дава сметка за неспособността си да обича. Той обикновено дори не знае, че не умее. Понякога, наистина, този факт се осъзнава отчасти. Някои невротици дори признават открито: „Да, аз не умея да обичам.“ Много по-често обаче невротикът живее с илюзията, че е най-големият от обичащите и че е способен на огромно себераздаване. Той ще ви уверява: „Аз лесно правя неща за хората, но не и за себе си“. Дори и наистина да е така, това се случва не заради майчинска загриженост за другите, както той счита, а по съвсем други причини.
Това може да бъде обусловено от неговата жажда за власт или от страх, че другите няма да го приемат, ако не им е полезен. Нещо повече, в него може да е вкоренена дълбоко забраната съзнателно да желае нещо за себе си или да иска да бъде щастлив. Тези табута в съчетание с това, че по гореспоменатите причини невротикът може да прави понякога нещо за другите, укрепят илюзията им, че могат да обичат и че обичат дълбоко. Те се държат за тази самозаблуда, защото тя изпълнява важната функция по оправданието на претенциите им за любов. Точно тази самозаблуда позволява на невротика да иска все повече любов от другите, а това щеше да е невъзможно, ако съзнаваше, че не му пука за тях.
Тези разсъждения позволяват да се разбере илюзията за „голямата любов“.
Ние започнахме да обсъждаме защо невротичната личност трудно достига любов, помощ, привързаност, които така жадува. Засега открихме две причини за това: ненаситност на желанието да бъдеш обичан и неспособността да обичаш. Третата причина е огромният страх от отхвърляне. Този страх може да бъде толкова голям, че често не им позволява да се приближат до другите хора дори и само с въпрос или с жест. Те живеят в постоянен страх, че другият човек ще ги отблъсне.
Могат да се боят дори да поднесат подарък от страх да не бъде отхвърлен. Имаме много примери за това, как реалното или въображаемото отхвърляне поражда усилена враждебност в невротичните личности от този тип. Страхът да не те отхвърлят и враждебната реакция на отхвърлянето принуждават невротика все повече и повече да се отдалечава от хората. В някои случаи помощта и дружелюбността временно облекчават състоянието му. По-жестоко невротизираните хора вече не могат да приемат човешката топлина. Можем да ги сравним с умиращи от глад, които биха могли да се нахранят, ако ръцете им не бяха вързани зад гърба им. Те са убедени, че никой не може да ги обикне, и това убеждение е непоколебимо. Това се проявява не само в любовните отношения, но и във всички ситуации.
Как да разбираме тази невротична потребност от любов с нейната постоянна преувеличеност, патологична натрапливост и ненаситност?
Има различни възможни тълкувания. Някои считат, че това не е нищо друго освен инфантилност, но аз не съм съгласна с това. В сравнение с възрастните, децата наистина имат по-голяма нужда от подкрепа, помощ, защита и топлина – Ференци е написал много хубави статии по темата. Това е естествено, защото децата са по-безпомощни от възрастния. Но здравото дете, което расте в дом, където се отнасят добре с него и се чувства желано, където има наистина топла атмосфера, такова дете е напълно сито с любов. Ако падне, то ще отиде при мама за утешение. Но дете, хванало се като удавник за полата на майка си, вече е невротик.
В много случаи очевидно тълкувание се оказва това, че невротичната потребност от любов е израз на особено силни нарцистични черти. Както посочих по-рано, тези хора са реално неспособни да обичат другите. Те са истински егоцентрици. Според мен обаче думата „нарцистичен“ трябва да се използва изключително внимателно.
Има огромна разлика между себелюбието и тревожната егоцентричност.
Невротиците, за които говоря, могат да имат каквито и да е, но не и добри отношения сами със себе си. Обикновено те се отнасят към себе си като към най-големия си враг и често се карат сами на себе си. Както ще покажа по-късно, те се нуждаят от любов, за да се почувстват в безопасност и за да повишат понижената си самооценка.
Наблюденията, проведени в аналитическата ситуация ясно разкриват, че повишението в потребността от любов настъпва, когато пациентът е потиснат от особено голяма тревога, и изчезва, когато той осъзнае тази връзка. Тъй като анализът неизбежно провокира тревога, пациентът се опитва отново и отново да се улови за аналитика. Можем да наблюдаваме например как пациентът, намиращ се под тежестта на изтласкваната враждебност към аналитика, се препълва с тревога и започва в тази ситуация да търси неговото приятелство или любов.
Считам, че голяма част от това, което наричат „позитивен пренос“ и интерпретират като първоначална привързаност към майката или бащата, всъщност е желание да намериш защита и успокоение от тревогата. Девизът на това поведение е: „Ако ме обичаш, няма да ми навредиш“. Както липсата на подбор при избор на субекта, така и натрапчивостта и ненаситността на желанието стават разбираеми, ако видим в тях израз на потребността от успокоение. Мисля, че значителна част от зависимостта, в която така лесно изпада пациентът понякога при анализа, може да бъде избегната, ако тази връзка бъде разкрита с всичките си детайли. Съгласно опита ми, по-бързо ще стигнем до проблемите, които реално вълнуват пациента, анализирайки потребността му от любов именно като опит да се спаси от тревожността.
Това тълкуване ни помага да разберем някои случаи на преувеличени сексуални потребности. Излагайки проблемът накратко, само ще кажа, че хора, чиято невротична потребност от любов се изразява чрез сексуалност, са склонни да встъпват от една връзка в друга все едно са принудени. Те и не могат да се държат по друг начин, тъй като отношенията им с другите хора са твърде разстроени.
Затова те така тежко изтърпяват половото въздържание.
Всичко, което досега говорех за хетеросексуалните хора, е приложимо и за хора с хомосексуални и бисексуални наклонности. Голяма част от това, което прилича на хомосексуални наклонности, или се интерпретира по този начин, всъщност нерядко представлява израз на невротичната потребност от любов.
Има различни начини да се защитиш от базисната тревожност. В нашата култура най-често се срещат следните способи. Първият е невротичната потребност от любов, девизът на която, както вече споменах, е „Ако ме обичаш, няма да ми навредиш“. Вторият е подчинението: „Ако отстъпвам, ако винаги правя това, което се очаква от мен, ако никога не моля за нищо, ако никога не се съпротивлявам – никой няма да ми навреди.“ Третият път е описан от Адлер и особено от Кюнкел.
Това е компулсивният стремеж към власт, успех и притежание под девиза: „Ако съм по-силен и по-високо от всички останали, няма как да ми навредят.“ Четвъртият път е емоционалното дистанциране от хората като начин за достигане на безопасност и независимост. Една от най-важните цели на тази стратегия е да станеш неуязвим. Друг път – това е скъперническото пестене, което в този случай изразява не патологичен стремеж да имаш, а желание да обезпечиш своята независимост от другите.
Често виждаме, че невротикът не избира само един път, а се опитва да смекчи тревогата си по различни начини, често противоположни или дори взаимно изключващи се. Най-често това води от своя страна до нови неразрешими конфликти.
Струва ми се, че един от най-типичните невротични конфликти на нашата култура е конфликтът между страстното, безумно желание винаги да бъдеш пръв и едновременно с това – да бъдеш обичан от всички.
