Имам една приятелка, която лъже постоянно и за всичко родителите си. Страх я е те да не разберат, че дъщеря им няма нищо общо с това за което я смятат. И в стремежа си да не ги разочарова, тоест да не разбие на пух и прах техните идеалистични представи за нея, се оплита като паякът-майка в мрежите на лъжите си. Младо момиче. Студентка. И не е само тя. Де да беше само тя.
Питам се – кому е нужно да бъдем неискрени? Кому е нужно да се заблуждаваме взаимно? Кому е нужно да премълчаваме, колкото и да е горчат думите? Кому е нужно, наистина? Така или иначе – накрая всички ще си тръгнем оттук. Ще напуснем земята, тъй както сме дошли. Дори по-бързо, вероятно. За секунда. За стотна от секундата, може би.
Щрак и сме тук. Щрак и ни няма. Но лъжите ни остават. Там е бедата – следите им не могат да бъдат заличени. Те могат единствено да бъдат замазани с още лъжи. Забелязал съм, че вече е много модерно сред мацките да си „кучка“, а сред пичовете да си „играч.“ В днешно време всеки си прави сметката зад гърба на другия.
И – изненада! Нищо не е такова, каквото си очаквал. Нищо не е такова, каквото си си въобразявал, че е. Това са мръсните игри на младостта. Когато си на 20 – не си даваш сметка за тия неща. Просто продължаваш да се носиш по течението, без да ти пука – продължаваш да ходиш по купони, да постъпваш безрасъдно, да правиш безразборен секс, да пиеш алкохол, да вземаш наркотици, за да изравниш скуката на реалността с твоя вътрешен порив да си винаги на върха.
Няма как да си винаги на върха. Съжалявам, ако ти попарих ентусиазма. Този живот е низ от възходи и падения, за които никой не те предупреждава предварително.
Ти си. Битката си е твоя. Битката с битуването. Битката с околните. Битката с държавата. Няма как да излезеш жив от тая битка, ако си лъжец. Няма как да спечелиш войната. Способен си единствено да изгубиш, да се спуснеш по наклонената плоскост, чийто свършек представлява една бездна.
Наясно съм, че някои от вас веднага ще ме упрекнат, задето звуча нравоучително. Напротив – въобще не ми е целта да звуча нравоучително. Аз съм никой, та да съдя хората. Аз съм никой, та да се забърквам в техните каши. Имам си собствена. И то доста гъста. Мисля в тая посока просто. Вълнува ме.
Ще ми се да имаше повече смелост в човешките сърца. Смелостта би наклонила везните в полза на честността. Всъщност, според моето разбиране, понятията „смелост“ и „честност“ имат едно и също значение. Намирам ги за свързани в неразривна връзка. Ще обясня защо. Просто е – няма как да си честен, ако не си смел. Няма как да си смел, ако не си честен.
Мисля, че съм наясно откъде идва цялото това объркване. От изначалното възпитание. Не говоря само за „първите седем години“ или както там казваха бабите. Проблема идва от възпитанието на индивида и то тогава, когато е още податлив на такова. Нататък става късно и в повечето случаи немислимо да промениш нещо. Някога моят татко казваше:
„Спазвай Десетте Божи Заповеди, сине.“
Тия негови думи ехтят като камбана в съзнанието ми. Съзнавам какво ми е казал. Съзнавам защо ми го е казал. Цялата същина е там. В Десетте Божи Заповеди. Прочетете ги и ще проумеете…
Междувременно – защо не опитате да понесете истината, вместо да я избягвате? Тя върви зад сянката ви. Накъдето и да тръгнете – ще ви застигне.
И дано е навреме…
Автор: Росен Карамфилов
