Природата дава на всекиго енергия, която е творческа. Тя се превръща в разрушителна само тогава, когато бъде възпрепятствана, когато не се позволява никакъв естествен поток.

Първата пречка: Себесъзнание – Себесъзнанието е болест.

Съзнанието е здраве, себесъзнанието е болест – нещо е сгрешено. Себесъзнанието е болезненост. Себесъзнанието е замръзнало състояние, блокирано. Така че първото нещо, което трябва да се разбере, е разликата между себесъзнанието и съзнанието. Съзнанието няма никаква идея за „Аз“, за его. То няма идея за отделеността на човека от съществуванието. То не познава никакви бариери, никакви граници. То е едно със съществуванието, в състояние на дълбоко единство.Няма конфликт между индивидуалното и цялото.Човек просто тече в цялото и цялото тече в него. То е като дишането: вдишваш, издишваш – когато вдишваш, цялото влиза в теб, когато издишваш, ти влизаш в цялото. Това е един непрестанен поток, непрестанно споделяне.

Цялото непрекъснато ти дава и ти непрекъснато даваш на цялото. Балансът никога не се губи. Но у себесъзнателния човек има нещо сгрешено. Той взема, но никога не дава. Той не спира да трупа и е станал неспособен да споделя. Той непрестанно издига граници около себе си, така че никой да не може да ги пресича. Той непрестанно слага табели около своето същество: „Преминаването забранено“.

Да си себесъзнателен значи да си несъзнателен. Този парадокс трябва да се разбере: да си себесъзнателен означава да си несъзнателен – себесъзнанието не е отношение на себеотдаване, а на конфликт, на битка, на борба. Ако се бориш със съществуванието, ти ще си себесъзнателен, и разбира се, ще бъдеш побеждаван все отново и отново и отново. Всяка стъпка ще бъде стъпка към все по-голямо и по-голямо поражение. Обезсърчението ти ще е сигурно, ти си обречен още от самото начало, защото не можеш да поддържаш това „себе“ срещу вселената. Невъзможно е, не можеш да съществуваш отделно. Наблюдавай собствения си живот – много от нещата, които правиш, са само заради егото. Егото не е нищо друго освен всички напрежения, които си създал около себе си.

Истинското Аз е непознато – то никога не става абсолютно познато – то си остава мистерия, остава си неизразимо, неопределимо. Истинското Аз е толкова обширно, че не можеш да го дефинираш, и толкова мистериозно, че не можеш да проникнеш в самата му сърцевина. Истинското Аз е Азът на цялото. За човешкия интелект не е възможно да проникне в него, да мисли за него, да го съзерцава. Да познаеш истинското аз е много трудно – човек трябва да пътува дълго, за да пристигне у дома.

Втората пречка: Перфекционизъм – Егото е невроза.

И още едно нещо трябва да се помни: егото винаги иска да бъде съвършено. Егото е много перфекционистко. Егото винаги иска да е по-висше и по-добро от другите – оттук и перфекционизмът. Но перфекционизмът никога не е възможен чрез егото, затова и усилието е абсурдно. Перфекционизмът е възможен само тогава, когато егото го няма – но тогава човек изобщо никога не мисли за перфекционизъм. Ако имаш някакъв идеал и ако не можеш да се смяташ за съвършен, докато не осъществиш този идеал, как можеш да бъдеш цялостен в своите действия? Егото е като камък на шията ти. Когато егото го няма, ти си безтегловен.

Третата пречка: Интелект – Интелектът е само една игра на ума. Той не може да бъде творчески.

Интелигентността представлява едно напълно различно измерение. Тя няма нищо общо с главата, а има връзка със сърцето. Интелектът е в главата, а интелигентността е състояние на будност на сърцето. Когато сърцето ти е будно, когато сърцето ти танцува е дълбока благодарност, когато сърцето ти е настроено към съществуванието, в хармония със съществуванието, творчеството произтича от тази хармония.

Не може да съществува каквото и да било интелектуално творчество. То може да произведе боклук – то е продуктивно, може да произвежда – но не може да твори. А каква е разликата между произвеждане и творене? Произвеждането е механична дейност. Производство означава повтарящо се упражнение: ти правиш все отново и отново това, което вече е било направено. Творчество означава да внесеш нещо ново в съществуванието, да направиш път на непознатото да проникне в познатото, да направиш път на небето да слезе на земята.

Интелектуалната активност може да ви направи експерти в определени неща – полезни, ефикасни. Но интелектът напипва в тъмното. Той няма очи, защото още не е медитативен. Интелектът е заимстван, той няма собствено прозрение. Експертът, познавачът, интелектуалецът няма свое прозрение. Той се осланя на заимствано знание, на традицията, на обичая. Той носи в главата си цели библиотеки, огромен товар, но няма своя визия. Той знае много, без да познава каквото и да било. И тъй като животът никога не е същият – той непрестанно се променя, във всеки момент е нов – експертът винаги изостава, отговорът му е винаги неадекватен. Той може само да реагира, не може да откликва, защото не е спонтанен.

Той вече си е направил заключенията, вече носи готовите отговори – а въпросите, които животът повдига, са винаги нови. Освен това животът не е нещо логично, а интелектуалецът живее чрез логиката – поради това той никога не съответства на живота и животът никога не му съответства. От това животът, разбира се, не губи, самият интелектуалец губи. Той винаги се чувства като аутсайдер – не че животът го е изгонил, той самият е решил да остане извън живота. Ако се придържаш твърде много към логиката, никога няма да можеш да бъдеш част от живия процес, който представлява съществуванието. Каквото и да правиш чрез интелекта, то ще е само умозаключение. То не е преживяване на истината, но само умозаключение, основано на логиката – а вашата логика си е ваше изобретение.

Интелигентността е събуждане, а докато не се събудиш напълно, каквото и да решиш, ще бъде грешно по един или друг начин. Не може да не е така, при всяко положение ще е грешно, защото е извод, направен от безсъзнателен ум. За да внесеш интелигентност в действието, ти нямаш нужда от повече информация, а от повече медитация. Трябва да бъдеш по-тих, да се изпразниш от мисли.

Трябва да станеш по-малко ум и повече сърце.

Трябва да осъзнаеш магията, която те заобикаля – магията, която е живот, която е Бог, която е в зелените дървета и в червените цветя, магията, която е в очите на хората. Магията се случва навсякъде! Всичко е магическо, но поради своя интелект ти си оставаш затворен вътре в себе си, държейки се за своите глупави изводи, направени в безсъзнание, или получени от други, които са толкова безсъзнателни, колкото си и ти.

Но интелигентността определено е творческа, защото вкарва в действие твоята цялостност – а не само част, една малка част: главата. Интелигентността кара цялото твое същество да вибрира – всяка клетка от твоето същество, всяка фибра от твоя живот започва да танцува и да изпада в една фина хармония с цялото. Ето това е творчество: да пулсираш в абсолютна хармония с цялото. Нещата започват да се случват от само себе си. Сърцето ти започва да излива песни на радост, ръцете ти започват да трансформират нещата. Докосваш калта и тя се превръща в лотус. Можеш да бъдеш алхимик. Но това е възможно само чрез едно велико събуждане на интелигентността, на сърцето.

Четвъртата пречка: Вярване – Творецът не носи със себе си много вярвания – всъщност той не носи никакви вярвания.

Той носи само своите собствени преживявания. А красотата на преживяването е в това, че то е винаги отворено, защото е достъпно за по-нататъшно изследване. Но вярването е винаги затворено, то стига до своя край. Вярването е винаги завършено. Преживяването никога не е завършено, то остава незавършено. Докато живееш, как би могло преживяването ти да е завършено? То израства, променя се, движи се. То непрестанно се движи от познатото в непознатото и от непознатото в непознаваемото. И помнете: преживяването притежава красота, защото то е незавършено. Някои измежду най-великите песни са тези, които са незавършени. Някои от най-великите книги са незавършените. Част от най-великата музика е тази, която е останала незавършена. Незавършеното притежава красота.

Никоя история не може да бъде прекрасна, ако е напълно завършена. Тя би била напълно мъртва. Преживяването винаги остава отворено – това означава незавършено. Вярването е винаги завършено и приключено. Първото качество на преживяването е отвореността. Умът представлява всичките ти вярвания, събрани заедно. Отвореност означава не-ум; отвореност означава да оставиш ума настрана и да си готов да гледаш в живота все отново и отново по нов начин, а не със старите очи.

Умът ти дава старите очи, той отново ти дава идеи: „Погледни през това.“ Но тогава нещото се оцветява, тогава ти изобщо не гледаш, тогава ти проектираш някаква идея върху това. Тогава истината се превръща в екран, на който ти проектираш. Погледни през не-ума, погледни през нищото – шуяята. А истината освобождава. Всичко друго създава обвързаност, само истината освобождава. Рано или късно ще дойде ден, когато ще гледаш без да имаш никакъв ум. Няма да гледаш нещо конкретно, а просто ще гледаш.

Творчеството е качество, което внасяш в това, което вършиш. То е отношение, вътрешен подход – как гледаш на нещата. Така че първото нещо, което трябва да се помни, е следното: недей да ограничаваш творчеството до нещо конкретно. Човекът е този, който е творчески – а ако един човек е творчески, тогава каквото и да прави той, дори и когато върви, ти можеш да видиш в походката му творчество. Дори и когато седи в тишина и не прави нищо – дори и неправенето ще бъде творчески акт. Веднъж щом разбереш това – че ти, човекът, си този, който е творчески или нетворчески – тогава проблемът с това, че се чувстваш нетворчески, ще изчезне.

Обичай това, което правиш. Бъди медитативен, когато го правиш – каквото и да е то! – без значение какво е то. Тогава ще разбереш, че дори и чистенето може да бъде творчество. И то с каква любов! Вътрешно направо пееш и танцуваш. Ако чистиш пода с такава любов, ти си направил една невидима картина. Ти си изживял този момент в такава наслада, че той ти е дал някакво вътрешно израстване. След един творчески акт ти не можеш да останеш същият. Творчество означава да обичаш това, което правиш – да му се наслаждаваш, да го празнуваш!

Но ако вярваш, че си нетворчески, ти ставаш нетворчески човек – защото вярването не е просто вярване. То отваря врати – то затваря врати. Ако имаш погрешно вярване, то ще витае около теб като някаква затворена врата. Ако вярваш, че си нетворчески, ти ще станеш такъв, защото това вярване ще пречи, ще отрича непрекъснато всички възможности да течеш свободно. Когато навлезе амбицията, творчеството изчезва – защото амбициозният човек не може да е творчески, амбициозният човек не може да обича която и да е дейност заради нея самата.

Колкото по-велик е един човек, толкова повече време е необходимо за хората да го признаят – защото когато се роди един велик човек, няма критерии, по които да съдят за него, няма карти, с които той да бъде намерен. Той трябва да създаде свои собствени ценности и докато ги създаде, вече си е отишъл. Необходими са стотици години да бъде признат един творчески човек, и то пак не е сигурно. Има много творчески хора, които никога не са били признати. Един творчески човек може да успее само по случайност. Докато за нетворческия, деструктивния човек това е по-сигурно. Така че ако в името на творчеството търсиш нещо друго, остави идеята за съзидателност. Поне съзнателно, нарочно върши това, което искаш да вършиш. Никога не се крий зад маски.

Ако наистина искаш да си творчески, тогава няма да става въпрос за пари, за успех, за престиж, за уважение – тогава, се наслаждавай на своята дейност, тогава всяко действие ще има вътрешно присъща ценност. Ще танцуваш, защото обичаш да танцуваш; ще танцуваш, защото се наслаждаваш на танца. Ако някой го оцени, добре – ще се чувстваш благодарен. Ако никой не го оцени, не ти влиза в работата да се тревожиш за това. Ти си танцувал, насладил си се – вече си се осъществил.

Петата пречка: Играта на съдбата – Структурата на целия ни живот е такава, че нас ни учат, че докато не получим признание, ние сме никои, безполезни.

Не е важна работата, а признанието. А това поставя нещата надолу с главата. Работата би трябвало да е важна – да е наслада сама за себе си. Трябва да работиш не заради признанието, а защото се наслаждаваш на това да проявяваш творчество и да обичаш работата заради нея самата. Това би трябвало да е начинът, по който да се гледа на нещата – работиш, защото ти харесва. Недей да искаш признание. Ако то дойде, приеми го спокойно, ако пък не дойде, не мисли за него. Твоето осъществяване би трябвало да е в самата работа. И ако всеки научи това просто изкуство да обича своята работа, каквато и да е тя, да й се наслаждава без да иска някакво признание, ние бихме имали един по-прекрасен и празнуващ свят.

Защо трябва да се притесняваш за някакво признание? Да се тревожиш за признание има смисъл само ако не обичаш своята работа – тогава има смисъл, тогава то е някакъв заместител. Мразиш работата си, не я харесваш, но я вършиш, защото ще има признание, ще те оценят, ще те приемат. Наместо да мислиш за признание, преразгледай своята работа. Обичаш ли я? – значи с това се приключва. Ако не я обичаш, тогава я смени! Научи едно основно нещо: прави това, което искаш да правиш, което обичаш да правиш, и никога не искай признание. Това е просия. Защо трябва човек да иска признание? Защо трябва да копнее за признание? Вгледай се дълбоко вътре в себе си, погледни. Може би не харесваш това, което правиш, може би се страхуваш, че си на грешния коловоз. Приемането ще ти помогне да почувстваш, че си прав.

Признанието ще те накара да почувстваш, че вървиш към правилната цел. Въпросът е в твоите собствени вътрешни чувства, той няма нищо общо с външния свят. И защо да зависиш от другите? Всички тези неща зависят от другите – ти самият ставаш зависим.

Всеки, който има някакво чувство за своята собствена индивидуалност, живее от своята любов, от своята работа, без изобщо да се грижи какво другите мислят за това. Колкото по-ценна е твоята работа, толкова по-малка е възможността да получиш някакво уважение заради нея. За да бъдеш уважаван от идиоти, ти трябва да се държиш според техните маниери, според техните очаквания. За да бъдеш уважаван от това болно човечество, ти трябва да си по-болен от тях. Тогава те ще те уважават. Но какво ще спечелиш ти? Ще загубиш душата си, а няма да спечелиш нищо.

Всеки човек идва на света с определено предназначение -той трябва да осъществи нещо, трябва да предаде някакво послание, трябва да свърши някаква работа. Ти не си тук случайно – има голям смисъл да бъдеш тук. Има някаква цел зад теб. Цялото има намерение да направи нещо чрез теб.

Откъс от книгата “За творчеството” от Ошо