Циниците са имали своя секта, основана от Анистен, ученик на прославения Сократ. Преследвайки минувачите с подигравките си, те били оприличавани на кучета. Имат своите последователи и в по-ново време: циникът предизвиква общественото мнение, надсмива се над условностите, гаври се с неизбежните язви и с изкуствената обвивка на морала.

Цинизмът може да е израз на ясен интелект, който наблюдава нещата с обективността на фотографска плака. Но той може също така /както при подигравките и насмешката/ да е признак на дълбоко обезверяване.

И все пак правилно изтълкуваният цинизъм е доста често необходим, за да разбуди заспалия свят, нали така?

Мнимата увереност често е признак на глупост. В подобни случаи, вирнал тържествено палец „умереният“ човек повтаря с назидателен тон изтъркани до болка истини.

Суетният човек се стреми да се покаже, да се изтъкне, да предизвика ефект. Той се интересува само да блесне, жадува за възхищението на околните. Докато надменността кара индивидът да се затвори презрително и високомерно в себе си, суетата отваря широко врати за шествието от заслепени почитатели. Суетата е мегаломания от по-ниска степен.

Естествено е всеки човек да се хвали повече или по-малко. Да си припомним само многобройните сексуални „перчения“, чиято единствена цел е да привлекат вниманието на противоположния пол. И това се среща както при екзотичните птици, които искат да покажат пъстрите си оперения, така и при хората, стремящи се да се похвалят с най-красивата си вратовръзка или рокля.

Суетността се наблюдава също така при неврозите и при психозите: някои болни са поласкани от това, че болестта им е различна от тази на другите. Нима този толкова разпространен недостатък не показва чудесно чувствата за малоценност, на които човек е жертва?

Обикновено лицемерието дава на порока маската на добродетелта… Лицемерът се преструва, че изпитва красиви чувства, за да може по-лесно да се хареса или да властва над околните. Лицемерието се проявява при голям брой неврози. Невротикът се преструва, често несъзнателно и доброжелателно, че изпитва чувства на алтруизъм. Прави всичко това, за да може да се изтъкне, да получи възхищението на околните. Желанието за господство, скрито под маската на лицемерието, е често срещано при авторитарната нагласа. Що се отнася до лицемерната лъжлива добродетел, тя почти винаги прикрива изтласквания на сексуална основа. 

Болен ли е лицемерният човек? Често пъти да. Но, така или иначе, той винаги е слаб човек.

Умствената възраст – това е степента на умствено развитие. Сигурно е, че при мнозина умствената възраст не съответства на физическата! За да е годен един човек да се препитава сам, умствената му възраст трябва да е дванадесет години /Закон на Симон/. Слабоумните например имат интелект под този на дванадесетгодишно дете.

Упорството е една от най-примитивните форми на волята, с която много често го бъркат! Упорството е израз на глупост и на суета. То представлява истинско мозъчно „задръстване“. Среща се при умствена изостаналост, инфантилизма, страха, чувствата за малоценност, агресивността, импулсивността и т.н.

Твърдоглавието е вид сляпо и смешно упорство. Истински умствен блокаж срещу който всяко разсъждение се чупи като стъкло. Твърдоглавият човек е пълен с предразсъдъци, с готови мнения, с предубеждения. Твърдоглавието прикрива понякога умствена изостаналост, а също и чувство за малоценност. Но върхът на всичко това е, че хората понякога смесват твърдоглавието с волята!

Според етимологията си думата търпение означава: умея да страдам, понасям, издържам.

Търпимост. Опасна дума! Да сме търпими означава да „понасяме“, тоест да приемаме, често пъти снизходително, чуждото мнение. Този вид търпимост изразява чувство за превъзходство и няма никаква стойност.

Истинската търпимост е сбор от мъдрост и висок интелект. Тя е породена от дълбоко залегналото убеждение, че всеки има право според гледната точка, от която изхожда. Нима душевно болният човек няма „право“ по отношение на самия себе си, когато заявява някаква истина, в която вярва единствено той, но в която е убеден?

Улегналостта е най-близка до невъзмутимостта. Настроението е непроменено, равно. Обикновено се приписва на възрастните хора, което е добър предлог, за да оправдаем собствените си безразсъдства. Но това съвсем не е вярно: за улегналостта няма възраст. Присъщото й спокойствие не е възможно без вникване и без отърсване от самия себе си. Докато съвсем не престане да си придава важност, никой човек няма да постигне душевна ведрост. Улегналостта е резултат от вътрешна сила и отсъствие на душевни терзания. Зависи също и от хармоничната дейност на мозъка, освободен от всякакви „налепи“ /комплекси, изтласквания/.

Докачливостта е винаги ненормална и винаги е симптом на слабост. Среща се между другото при всички разновидности на чувството за малоценност. Невротикът се чувства обиден и пренебрегнат от нищо. И заради същото това „нищо“ той храни злопаметност, дори омраза.

Бихме могли да повярваме, че този недостатък е проява на човешката суета. Но той показва най-вече, че слабият човек се бои да се види в истинската си светлина. Лесно е да бъде обиден, защото се чувства несигурен и се страхува. Лесно е да бъде обиден, защото се чувства несигурен и се страхува. Той напомня на човек, който има малко парици, но веднага измъква револвер, щом види, че някой протяга ръка дори само за да го поздрави.

Докачливостта се проявява при всички форми на авторитарност, основана на безсилие и слабост. Естествено е също да се наблюдава при суетата и при изтласкването. Не е ли така, защото тези хора се страхуват да не би да се разбере, че това, което са в действителност, изобщо не отговаря на това, което си дават вид, че са!

Доказателството за всичко това? Щом като човек се освободи от слабостите си и успее да постигне душевна яснота и равновесие, всяка сянка от докачливост веднага изчезва.

Източник: https://chetilishte.com